Коментар от професор Евгений Дайнов

И по образование, и по обща настройка на ума съм историк и то - доста отдавна. От ученик съпреживявам всякакви отминали драми на човечеството, често задавайки си въпроса: Какво им е ставало на тези хора? Не са ли виждали, че в своето заслепление тласкат нещата към война, в която ще загиват самите те и техните семейства?

Наблюдавайки сегашната българска национална коалиция, от крайно дясно до крайно ляво, обединена около повика „Да покажем на македонците къде зимуват раците!” отново се питам: Какво им става на тези хора? Не си ли дават сметка, къде свършва пътят, по който са се втурнали със светнали погледи и радостни възгласи на уста?

Когато Европа загаси светлините...

И отново връщам филма назад. Сещам се, например, за истинското недоумение, с което либерали, пацифисти и други разумни хора са наблюдавали онзи изблик на национална патетика, който в Европа довежда до Първата световна война. По онова време само шепа хора знаят, че работата отива към кървава баня; и нищо не могат да направят, за да я спрат. Още преди да започнат бойни действия, в ранната вечер на 3 август 1914 година британският външен министър Грей съобщава на приятел, с когото през прозореца гледат как се палят лондонските улични лампи: „Истината е, че светлините гаснат из цяла Европа; едва ли ще ги видим отново запалени, докато сме живи...”. Два месеца по-късно, основните европейски сили си обявяват война една на друга.

Все пак светлините в Европа се палят отново една петилетка по-късно. Но след още две петилетки героите на Ерих Мария Ремарк не могат да разберат как така германците внезапно се превръщат от крайно цивилизованата нация на Гьоте и Бетовен в озверяла тълпа, готова да воюва срещу всички в името на съвършено варварската идея за собствено расово превъзходство. Гледат нашите герои факелните шествия, разбиването на магазини на евреи и не могат да разберат как така германците не са разбрали каква кървава каша забъркват.

Историческата наука няма убедително обяснение за внезапно възникналите национални истерии, довели до Първата и Втората световни войни (общ резултат – някъде около 110 милиона убити човешки същества). С половин уста се твърди, че е имало някакво полудяване, което, разбира се, в съвременния свят е невъзможно. Поумнели сме. Дали сме толкова жертви, че няма как да не сме поумнели

А поумняхме ли?

Всеки път, обаче, се оказва, че – има как да не сме поумнели, независимо от дадените жертви. Югославия, например, дала най-много жертви на глава население през Втората световна война, две поколения по-късно не се поколебава отново да изпадне в онази националистическа истерия, която неминуемо води до избухването на война. Този път сметката е 140 000 убити. Наистина, убитите не са един на всеки осем човека, както по време на Втората световна война, но един от всеки 25 едва ли е приемливо, на връх 21-ви век в сърцето на Европа. Последваха, вече съвсем на прага на новия век, нови национални истерии и убедителни опити за братоубийствени войни в Албания и Македония.

Историята не е истинска наука, защото не умее да предвижда какво ще се случи в бъдеще при определени условия. Затова няма как някой историк да гарантира отсега, че настоящата национална истерия ще доведе или няма да доведе до война. Въпросите, обаче, който си задавам от момента на прочитане на първия роман на Ремарк, остават същите: Абе, тия хора, защо си играят с огъня? Нямат ли по-важни неща да вършат, като например да отглеждат децата си така, че да няма повече войни?