Всичката Мара втасала, само се не умила… Нищо друго не ми идва наум, когато за пореден път в българските медии се натъкнах на вирнала брадичка публикация за нечий стил на обличане, за дрескод или за поредния нов тоалет на политици и телевизионни водещи. („Аз пък имам нови буки,” както се хвалят децата в детската градина.)

Това ли е жизненоважният проблем?

Ето, наскоро младите от ГЕРБ със смъртоносна сериозност се бяха събрали да обсъждат дължината на дамските поли, карираните сака и прословутите бели чорапки. Абе хора-политици, абе младежи-прагматици: това ли е неотложният, жизненоважен проблем на българската политика? Кризата тресе света, България има до небето ядове с енергетиката и строителството, с кредитите и работните места, със здравеопазването и пенсионерите, а вие велемъдро си хортувате дали да се носят тежки бижута и обувки на бос крак. Хрумвало ли ви е някога, че съдържанието на една политика все пак може би е по-важно от трикотажната форма, в която я обличате всеки ден? И че един депутат с бели хавлиени чорапи навярно ще се окаже по-интелигентен, по-способен и най-вече по-почтен от колегата си, накичен от главата до петите с Гучи и Армани?

Вманиачаването на тема дрехи, външен вид, фасон несъмнено влиза през филмите и медиите, като задокеанското влияние е най-силно. Не че го няма и другаде по света, не че и европейците не се придържат към някакви (често пъти строги до идиотщина) правила и изисквания. Това обаче може да се преглътне, когато зад формата, зад деколтетата, зад прищъпнатите от вратовръзките политически шии, зад фишутата и комичните кърпички в горното джобче има и някакво благонадеждно съдържание. Когато особено политиците по-напред мислят за мандата, даден им от избирателите, и за интересите на същите тези избиратели, а чак после – за костюми и костюмчета.

Комплексарщина и арогантност

Да не говорим, че, първо, в България никога не е имало сковани и консервативни правила за обличане, че на хората в страната е по-присъщ леко разгащеният, наречете го „фриволен” стил. И второ, което трябва да включи особено силна аларма в съзнанието на политиците: че поне половината от техните избиратели не могат и да помислят за Гучи или Армани, а често дори не си позволяват никакви разходи за облекло, защото семейният бюджет едва стига за покрива над главата и за изхранването.

Не толкова Холивуд, вашингтонските дълбокомислени съветници по облеклото или поредната първа дама в Белия дом, колкото българската комплексарщина всъщност стои в дъното на тези нелепи трикотажни фукни. По-точно: комплексарщина и арогантност, каквито пак тези демонстрира един Петров, бивш сценарист на Слави Трифонов. Не че някой се е развълнувал особено от любовните отношения на някогашния милиционер с фирмата „Прада”, ама човек поне малко срам трябва да има, особено когато всекидневно учи сънародниците си на морал и родолюбие.