Все едно се шегуваше. Бях му задала въпрос, който изискваше отговор, дълъг два километра, а той просто каза: “По това дело няма да има осъдени”. Седяхме на маса, затрупана с бележки и документи. Молех го да ги прегледа, но той сякаш не се интересуваше от тях. Беше погледнал за миг - но само за миг - първата страница на един обвинителен акт и кой знае как беше решил, че единственото възможно бъдеще на този документ е да попадне в кошчето за боклук. Беше познал, че от делото нищо няма да излезе. Но как стигна до този извод за по-малко от секунда?

Един поглед и край

Два месеца по-рано бях попаднала на документите по едно наказателно дело, което намирах за блестящо водено - по него бяха събрани стотици смазващи доказателства, за което бяха помогнали службите и следователите на няколко други държави. Обвинителният акт убедително описваше едно зловещо престъпление и искаше много високо наказание. Съдиите нямаха забележки по събраните доказателства. Но въпреки цялата тази (международна) прегледност делото се беше мотало с години - и в крайна сметка беше приключило с необяснима оправдателна присъда на първа инстанция. Предстоеше втората и аз настоявах за компетентен анализ от страна на юрист, чужд на делото. В момента се намирах пред точно такъв човек, но той отказваше да чете и слуша подробности. Един поглед върху първата страница и край - дългогодишният труд на куп следователи беше обявен за напразен.

Въпросният човек все пак ми обясни как е разбрал толкова светкавично, че “перфектното” дело ще има безславен край. Посегна отново към онази първа страница, която беше погледнал за миг, и заби пръст в първия ред - там, където всяко престъпление се описва с членове и алинеи. “Виждате ли го този член от Наказателния кодекс? Ами той има една специфика: до него винаги, ама винаги трябва да има поне още един посочен член от НК. А тук няма такова нещо. И щом като прокурорът предава обвинителния акт в този вид, делото е осъдено да не стигне доникъде. Колкото и блестящи доказателства да са събрани.”

Мълчим единодушно. Аз - защото цялото ми втренчване в съдържанието на това дело е катастрофирало в някакви “изпуснати” членове и алинеи, а той - защото азбуката на неговата професия е толкова непрозрачна за външния поглед. Сам задава единствения въпрос, който има някакъв смисъл: дали прокурорът е знаел какво прави, когато си е предавал обвинителния акт? Знаел ли е, че онова изписване на членовете и алинеите е погрешно? Разбира се, че го е знаел, казва моят събеседник. “Знаел го е от първия си работен ден. Както Вие от първия ден знаете как работи диктофонът.”

"Такъв вид безобразия"

И отново мълчим единодушно пред очевидния извод: ако събеседникът ми е прав, значи прокурорът по делото умишлено е саботирал собственото си дело. Внесъл е изряден разказ за едно престъпление, но е допуснал една невидима за външния поглед „грешка”, която да осигури оправдателна присъда.

Подканвам моя събеседник да обясни публично цялата история, но той клати глава: “Аз съм съдия” - напомня ми. “Ако изобщо ще коментирам нечия прокурорска работа, ще го направя в мое съдийско решение, но това дело не е мое. (...) А и тези обяснения за широката аудитория са ваша работа, на журналистите”, казва ми той и добавя: "Делата, за които пише в медиите, са поне малко защитени от такъв вид безобразия”. Казва ми и това: "Ако Висшият съдебен съвет работеше като нормален орган, изобщо нямаше да водим този разговор. Просто виновникът за това опропастено дело щеше да е сложен на мястото му.”

От този разговор изминаха повече от десет години. Прокурорът, за когото говорехме, отдавна не е част от съдебната система. Делото се раздели на части и приключи със свирепа присъда за един от преките изпълнители и със свобода за големите виновници. Медиите не писаха за това дело, но отразиха стотици други опропастени дела. И помогна ли това? Не, защото медиите имат други функции - да информират за нередност, а не да взимат решения, променящи самата нередност.

Но пък моят някогашен събеседник беше избран за член на Висшия съдебен съвет - онзи орган, който отдавна можеше да е заработил на страната на юридическата професия, вместо да я саботира отвътре.