Българската Марин льо Пен все още не съществува, а и едва ли ще се появи така, както изгря във Франция. Френският „Национален фронт” може и да прилича на своите български близнаци по намерения, послания, източници на вдъхновение или на финансиране, но той си остава с една характеристика, която липсва на националистическите партии в България: френската крайна десница е обособена партия, тя стои отделно от всички останали. Нейната идеология е неповторима в своята пагубност и програмна прямота. Тя отстоява тезите си вече няколко десетилетия и няма съперник на идеологическия фронт.

Национализъм по български

В България не е така, но това съвсем не означава, че всичко е наред. Напротив: тук рискът от една победила Марин льо Пен дебне практически отвсякъде. Партиите, които сами се определят като националистически, постоянно се мултиплицират, преминават една в друга и преливат гласове от една в друга. През последните двайсетина години се създадоха Националният фронт за спасение на България, ВМРО, „Атака”, Национално-радикалната партия и множество по-малки формации. Сумарният им успех е около 10-12 процента, което често се тълкува като незначителен резултат. За математиката тези проценти може и наистина да са малко, но за политиката са съвсем достатъчни. Националистическите партии управляваха в лицето на „Атака” с левицата на Станишев, а сега управляват с групата на Борисов. Тоест, приемат ги както от ляво, така и от дясно.

Другата разлика с Франция е в това, че национализмът далеч не е приоритет само на партиите, които са се заявили като националистически. Точно обратното: БСП от самото начало на прехода отглежда в състава на коалиционните си партньори две крайни формации - Отечествената партия на труда и Общонародния комитет за защита на националните интереси, ГЕРБ е въоръжена с цяла група на националистите, предвождана от медийния коментатор Божидар Димитров, а ДСБ преди няколко години влезе в предизборна коалиция с партия, наследник на легионерите.

Пък и не е само въпрос на коалиционна политика. Национализмът все повече се превръща в неотменима част от предизборните послания и публичната реторика на всички партии. Той е толериран в парламента, където ромите бяха сравнени с улични кучки. Толериран е очевидно и в Министерския съвет, където ромите бяха оприличени на скотове и бяха заплашени с отнемане на медицинска помощ. Употребата му е толкова повсеместна, че разделянето на партиите на националистически и ненационалистически изглежда просто неуместно.

В мирно време този процес щеше да бъде наречен “гърцизация” на българския политически живот. Но терористичните атентати в Париж сякаш обезсилиха тези паралели. Най-вече заради скоростта, с която се развиха събитията във Франция. Партията на Марин льо Пен постигна историческата си победа само три седмици след нападенията. Оказа се дори първа политическа сила, докато социолозите, по навик, ѝ предричаха просто “ръст на подкрепата”. Очевидно социологията е вярвала, че тече плавен процес, който ще запази хода и скоростта си и занапред.

"Мога за един час да стана Ратко Младич"

По данни на Ипсос, „Националният фронт” е спечелил вота на младежите. 35% от хората на възраст между 18 и 24 години са гласували за партията на семейство Льо Пен. В България, поне засега, младите избиратели предпочитат ГЕРБ (35% от гласовете на 18 до 30-годишните), а не открито националистическите партии като НФСБ, ВМРО и „Атака”, които сумарно печелят около 10% от младежкия вот.

Към днешна дата ГЕРБ спада към онези политически сили, които се опитват да се въздържат от грубо националистически прояви и послания. Но наскоро премиерът Борисов изрече следното объркано съобщение: “Аз съм по-внимателен в етническия проблем, който цъка в България със страшна сила. За разлика от другите, аз съм отговорен човек и знам, че мога много бързо за един час да стана Ратко Младич на Балканите. Аз съм внимателен.“

Формално погледнато, това би следвало да означава следното: Борисов знае, че ще спечели повече симпатии, ако започне да се държи като войнстващ ксенофоб, но знае също така, че това е опасно. И затова няма да го прави. Само че въпросът е как изобщо му хрумва подобна аналогия с военнопрестъпника Младич и защо изразява на глас тази хипотеза. Само за да я обяви за отхвърлена? И означава ли това, че тази вероятност някога е стояла на дневен ред? Ако е така, един ден тя би могла да стане отново актуална. Особено ако доверието на избирателя се разклати.