Правителствата са като зъболекарите. Не ги обичаш, но имаш нужда от тях. Ако си вършат работата, си доволен. Ако не - ги сменяш. Има обаче и една важна разлика: правителствата много искат избирателите да ги обичат, докато зъболекарите не копнеят за любовта на пациентите си. Така е в България, така е в Германия, така е в обединена Европа.

„Не я обичам тази Европейска комисия”

Това ми каза наскоро един германец, да го наречем Маркус. Маркус е около 35, добре образован, говори няколко европейски езика, живее в Полша и е женен за полякиня. На пръв поглед – притежава всички необходими параметри, за да бъде убеден европеец. Това му и казах, но той продължи да се запъва: надутата евробюрокрация и надутите еврочиновници, мъртвият евроезик, идеално правата еврокраставица. Изобщо – пълният репертоар от антиевропейски клишета, които, впрочем, не отговарят на истината (с малки изключения). Добре де, не си ли съгласен, че Еврокомисията си върши работата, че в Европа има мир и няма граници, че средният стандарт на хората надминава стандарта във всички други краища на света, че законите работят, а цените на електричеството и телекомуникациите падат? – отвърнах и аз със серия обратни клишета. Да, общо-взето бил съгласен, въпреки това не обичал Еврокомисията, отвърна Маркус.

„Обичам го Бойко и това си е”

Така пък започна друг мой разговор с българска избирателка, който няма да преразказвам. И двамата ми събеседници, без да се усетят, бяха попаднали в капана „обичам - не обичам, харесвам - не харесвам”, който политиците по цял свят с радост залагат. И бъркат (политиците, имам предвид), защото – стига да са добросъвестни – биха могли да „продават” управленската си стока само с качеството й, без емоционална реклама. Но донякъде криви са си и самите избиратели, у които все още действат архаични импулси по отношение на властта.

Кралете, херцозите и князете винаги са искали народът да ги обича, а не да одобрява коронования им труд. Сталин и Хитлер също съдадоха обществени модели, където лидерът и партията бяха обект на задължителна всенародна обич. Списъкът на „любими вождове” е от дълъг-предълъг: Мао, Ким, Кастро. Накратко: двустранната склонност на управници и управляеми да вкарват взаимоотношенията си в емоционалното русло, размива правата и задълженията, законите и демокрацията и в крайна сметка спъва напредъка.

А колко просто е при зъболекарите

Боли, но стискаш, защото обичаш здрави зъби. И като виждаш, че зъболекарят добре си върши работата, пренебрегваш болката. Пък когато много боли, той ти слага упойка. (Всъщност тук трябваше да става дума за посещението на Борисов в Брюксел и разговорите с Барозу. Но за това се изписа достатъчно. Двамата в случая наблегнаха повече на упойката, защото им е важно пациентите да са доволни – Барозу отива на избори, Борисов има да изпълнява предизборни обещания. И предпочитат да бъдат обичани, отколкото да им се търси сметка.)