Дали много хора пият? Интересен въпрос си задаваш, Терзийски! - ще подвикне някой иззад стобора и ще полегне пак да поспи. Естествено, че хората пият, и прекаляват, и започват от сутринта, и не спират по цял ден, и накрая за капак сядат най-кротко и смирено вечер да си пийнат И с приятели. Както казваше един мой приятел и великолепен писател на смешни неща доктор Йотовски: Седнахме така, по приятелски, хапнахме, пийнахме и после… пийнахме.

Забележете каква кротка, морна, деликатна, небрежна и интелигентна немара има в това повторение. Естествено, то малко поостана в миналото. В социалистическото ни небрежно минало, в което често се плащаше на хората, просто за да живеят в социалистическата си родина. Да, приятелските хапванета-пийванета, създадени от подофицерите в свитата на Дионисий – тия диванета сатирите. Хапванета-пийванета, извисили се до съвършените нива на декадентско изкуство. С поръчване на бутилка ракия и бутилка червено вино за всеки участник. С мезета от цели мускулни групи на свирепо преследвани и насилствено умъртвени животни…

След хапването-пийването идва истинската част, когато приятелите хвърлят официалната одежда на пируващи, захвърлят маслиновите венци от главите, свалят официалните горнища на анцузи и сака на ерменеджилдо дзеня – и започват да седят. И да пият. Вижте, чуйте, усетете как звучи само! Започват да седят! Кога можеше да стане това? В социализма, естествено. Не просто да седнеш и да поседиш, но и да започнеш да седиш. Тоест, да разделиш седенето си на начало, среда, зряла част, ренесанс на седенето, упадък на седенето… И накрая за-ставахме, така се казваше едно време. Започнахме да ставаме един по един. Бавно. За векове. Цели епохи.

Попийване с приятели, траещо колкото един среден живот. И доста по-интересно.

Душата търси спасение в чашата 

Та ето така, във времената, в които не беше чак толкова наложително да работиш, за да изкарваш прехраната си, хората пиеха някак съвсем по-безгрижно, много и напоително. Сякаш - би си казал човек – вечно. А сега дали пият така? Пият естествено. Не чак така. Не чак… В сегашните времена на Свободната воля, на (както казва великият мой татко Вонегът) развилнялата се Свободна воля, хората няма как да пият така безгрижно. Който си позволи каквото и да било безгрижие, в един страшен миг изпуска влака (каква грозна и точна метафора!) и остава на някоя пуста житейска гара. Сам и с отпуснати ръце. Сам, без пари и възможности.

Но иначе хората винаги ще пият. Докато съществува тревожност от живота и тревожност от смъртта. Докато има живот и смърт – ще има и пиене. Защото, както знае всеки среден психиатър, най-успешният противотревожен медикамент е пиенето. Алкохолът.

Интересно обаче – как би могъл да се справя един съвременен човек, живеещ във време със силно повишени изисквания - в сравнение с блатното, спокойно и социалистическо минало – с един такъв житейски проблем: да съвместява своето пиене със своята работа? И двете са му жизненоважни. Едното обслужва принципа на удоволствието, другото – принципа на реалността. Пиенето е наградата, спокойствието и блаженството. Работата е това, без което не може. Естествено, изключваме тези, които са превърнали работата си в пиене. Сещате се за кои говоря – работохолиците. Как може да стане това съвместяване?

Трудно ми е на мен – като бивш алкохолик – да отговоря на този въпрос. Аз примерно – в миналото си, пълно с пиене – не се справях. Не успявах да съчетая алкохола с работата. И както се казва в тая малко пошла пиянска шега: Ако пиенето пречи на работата ти – зарежи работата. Познавам великолепни телевизионни водещи – алкохолици. Блестящи лекари – алкохолици. Гениални физици – алкохолици. Просветени архитекти – алкохолици. И така нататък. И всички те се справят. Което е интересен феномен. Как ли става това?

Обществото е машина. Която не се интересува от лични драми. Освен журналистите в жълтите вестници, които имат професионален интерес към тях. Но иначе – обществото е бездушна машина. Няма в нея място за човешко размекване. Трябва да обслужваш движението й. И да умреш, да изхвърчиш като скъсан болт – някой ден, когато си се износил. Никое общество не се интересува колко си тревожен и дали сутрин се будиш със сто грама водка, за да можеш да продължиш деня. Трябва просто да си изпълняваш функциите. Ако си журналист – да написваш своите пет хиляди знака. Ако си неврохирург – да изваждаш своите пет астроцитома от човешки мозъци. Ако си наемен убиец – да убиваш своите трима бизнесмени преди обед пред съмнително спокойните им къщи в предградията. Трябва да участваш в машината. Обществото е месомелачка за хора. Безчувствена месомелачка. Стара метафора, но доста добра.

И така. Как пият тези тревожни мои съвременници, а на всичкото отгоре се и справят с живота си - в тази месомелачка? Мислейки за пиенето и справянето, се сещам за един блестящ, многовековен и богат пример. Такъв, който може да подхлъзне сума ти и млади души по хлъзгавия и виещ се път към ада.

 Поетът на пиянския разгул

  Омар ХайямПоетът на пиянския разгулОмар Хайям. Или Гияс ад Дин Абу л Фатх Омар ибн Ибрахим Хайям Нишапури - както за кратко са му викали приятелите му. Той е един от най-великите поети на всички времена, звезда на небосвода на цялото грамадно ислямско изкуство, апологет на забравата, намерена на дъното на чашата. Чашата с виното. Това, че пиел, е безспорно. Колко – трудно може да се каже. И каква ли е била нормата за много или малко пиене в една ислямска страна през XI век? Две чаши вино? Все пак за алкохолизъм се смята всяко несъобразено с нормите на общността пиене. Който пие много по нормите на обществото, в което живее – той е алкохолик. В Средиземноморието амфора вино никога не е била проблем. Но сред инкриминиращи алкохола култури – като ислямската, американската и други подобни – и няколко чашки вино с канела са вече проблем. Голям проблем. А Хайям говори непрекъснато за пълни и за празни стомни; за счупени глинени чаши. За волен, щастлив пиянски разгул.

Но нека да изброя освен пиенето с колко други неща се е занимавал. Освен пиенето и писането – които са занимания като че ли от един регистър – той е бил и математик, открил начин за решаване на кубични уравнения, както и един от най-великите астрономи на своето време. Както и един от първите, създали карта на звездното небе в съвременния свят – след Античността. Но също така – Хайям е и блестящ философ и теолог. А във втората половина на живота си – и управител на Нишапур, родния му град. Как ли е успявал този човек? Как е ставал сутрин? Какви ли мисли са се въртели в главата му? И започвал ли е деня си с бокал вино? Все пак, думата ал-кохол – е с арабски произход. Арабско-персийски. Никога няма да разберем.

Въпросът е в друго. За обществото – мелачка за нежни човешки души. Ако го оставяме да свирепства така, както го водят най-жестоките закони на стихиите – то ще бъде все такова. Нехуманно и незаитересовано от тревожността и личните ни драми. А все пак обществото е дело на хората. И на личните им драми. Парадокс, който могат да разрешат само хората. Но не с тревожност. Не и с пиене. Помислете над това.

Автор: К. Терзийски/Редактор: А. Андреев