Мария Тодорова е професор по история в университета в Илинойс /САЩ/, авторка е на редица книги по социалната и културната история на Източна Европа. През октомври се очаква да излезе новата й книга "Да си спомним комунизма". Ето част от коментара, озаглавен "Амбивалентна носталгия":

"Нека разгледаме как българското общество днес оценява собствената си комунистическа история. 1989 г. се окачествява в България не като революция, а като "промяната". Наистина юбилеят не е в центъра на общественото внимание, но не може да не направи впечатление, че споменът за ерата на комунизма в различни области се съхранява по твърде своеобразен начин. Например в архитектурата: онези антифашистки монументи, които не бяха демонтирани след 1989 г., получават значително по-високо внимание отколкото по времето когато са изградени. Заедно с паметниците на "жертвите на комунизма" едва сега те придобиват онзи почетен статут, които реал-социалистическото правителство налага със заповед.

Преработката на миналото

В сферата на юридическото преодоляване опитът комунистическото правителство с помощта на разкрития да бъде определено като престъпно, за разлика от в други източно-европейски страни, не беше успешен. Наистина бяха отворени секретни досиета, бяха започнати съдебни дирения срещу бивши комунистически политици, бяха върнати частна собственост и земи, но желаната функция на катарзиса не бе постигната с тези мерки. Наистина сега мнозинството сред българите смята комунистическия режим за рестриктивен по отношение на политическата и икономическата свобода, но продължава да вижда в него фактор, гарантирал индивидуалната сигурност. Влошилият се стандарт на живота след 1989 г. и съмнителните пътища, по които новите елити придобиват богатствата си, допринасят съществено за това възприятие.

Пренаписването на историята

В областта на историческата наука след 1989 се случиха много неща. Дотогава проектът за "пренаписване на историята" бе ограничен само върху мас-медиите, мемоарите и популисткото тълкуване на историята. Когато необратимостта на промяната пролича ясно, бързо нарастна и броят на публикуваната научна литература, оценяваща комунистическото време по новому. Рамките на теоретическите тълкувания стига от тоталитаризма /с насарстваща критика по адрес на приложимостта му/, през държавен капитализъм, патернализъм, икономика на дефицита, ускорена модернизация, елитаризъм, та чак до дадаизъм.

Специфичен спомен

Специфичната форма на спомена в България днес се смята за "посткомунистическа носталгия". Но оплакването на загубите, свързани с рухването на държавния социализъм, не имплицира автоматически желанието, той да се завърне. Само дето не всичко в него се сатанизира. Идеологическото преодоляване на мейнстрийма обаче би ни накарало да повярваме, че съществува само един общ пакет: че пълната трудова заетост не може да се постигне без съкращения, че междуетническият мир не може да се наложи без принудителна хомогенизация и че безплатното здравеопазване не е възможно без тоталитаризъм./.../

Искам да завърша с един виц, който разкрива амбивалентността на позициите спрямо комунистическото минало и възпроизвежда традиционните за българите отговори на българите след комунизма: "Една жена скача посред нощ от кревата, втурва се в банята, за да погледне аптечката. След това търчи в кухнята и отваря хладилника. Втурва се към прозореца и поглежда към улицата. След което облекчена се завръща в спалнята. На въпроса на мъжа си "Какво става?" тя отговаря "Сънувах страшен кошмар. Присъни ми се, че все още можем да си позволим да купуваме лекарства, че хладилникът е пълен и че улиците са сигурни и чисти?." "Защо да е кошмар?", пита мъжът й. "Мислех, че комунистите са пак на власт".