„Към 14 часа избирателната активност е 28%.“ Из новините на в. „24 часа“

От заранта наблюдавам особената, тягостна вялост, с която се точи изборният ден. Естествено, не може да е и кой знае колко по-различен от отминалата кампания: сякаш не само в природата, но и в хората се заесенява. Дори в говоренето на политиците, в призивите и клишетата им се усеща умора. Мнозина от познатите и непознатите, с които беседвах през цялата седмица, а също вчера и днес, са приели като по-разумна пасивната съпротива: решили са да не гласуват... Аргументите са разнообразни: П.Р. например е краен в гнева си спрямо политическата класа и смята, че ако се постигне всеобщо съгласие на 5 октомври никой да не излезе да гласува, то това би бил най-добрият урок, от който политиците биха се стреснали. М.П. е напълно отчаяна и го изразява с думите: „Защо и за кого да гласувам? Та те да си ходят на почивки до Малдивите, а хорицата от Горни лом да работят и мрат за по двеста и четиридесет лева ли?“ Обидата сред негласуващите е толкова голяма, че те винаги мислят политическите партии като единен, обобщен субект и в повечето случаи, особено сред по-възрастните, мечтите им пътуват назад, провиждат доброто само в минало време.

„За гласуващите: или добро, или нищо“

Следната шегичка си направи млада жена, дошла с бебешка количка до урните. Додето се оглеждаше кой може да ѝ помогне да стигне до своята секция, чу някакви мърморковци да я упрекват под носа си, че е преградила стълбите и пречи. Та тя съвсем ясно и на висок глас, усмихвайки се, произнесе думите: „За гласуващите – или добро, или нищо!“ На помощ ѝ се притекоха Н. и Ф., младо семейство с дъщеричка на две-три години. Двамата са с икономическо образование и са категорични, че трябва да се гласува, вместо непрекъснато да се хленчи и роптае. „Не схващам защо очакваме политиците ни да са ангели небесни, те са хора като нас, с качества и недостатъци, и само гражданският ни натиск, изискванията ни към тях ще ги принудят да заложат на качествата“, смята Н.

„Невъзможно е да сме дистанцирани от собствения си живот и да искаме той да се промени към по-добро“, философски го допълва Ф. 84-годишната жена, дочула разговора ни, обяснява своя порив да гласува: „В Турция са открити почти 140 секции, да не говорим колко автобуси са дошли оттам. Е, бива ли българите да си стоят у дома и да не гласуват?“, риторично почти се пита тя и отминава „групата ни по интереси“.

Въпроси, по-тежки от камъни

Какво превърна дългоочакваните избори в апатичен ритуал? На първо място: даже и новите играчи на политическата сцена, които се борят за гласовете и доверието ни, са добре познати стари играчи. Липсва не толкова изненадата от ярка идея или ярко присъствие, колкото енергията, с която би трябвало да се отъждествява народовластието. После: прекъснатите мостове между политици и граждани, като тук не бива да забравяме, че обществото ни е болезнено фрагментирано на по-малки и по-големи общности, рядко досягащи се по интелект, образование, ценностни модели и убеждения. И още: стресът от трагедията в Горни Лом, тоталното усъмняване в държавата, усещането за сговаряне по политическите върхове, ступорът от политическото словоблудство, предизвестените победители, отсъствието на хоризонти, липсата на справедливост.

Какво ни отдалечи така безапелационно от нас самите днес? И какво попречи да направим масово и осъзнато избора си?