В началото на философията беше писмото, и писмото беше у гърците. По този въпрос цари единодушие. Пролука за разномислие и интерпретация отваря едва въпросът защо тъкмо гърците и Гърция, макар че и тук вече е изкристализирал известен консенсус. Следвайки преобладаващото научно мнение, Хайнрих Нихус-Прьобстинг очертава две групи от конкретни предпоставки, насърчили или дори изобщо направили възможно философското мислене: гръцкия език и азбука и гръцката религия, респективно митология.

Гръцката религия е била ”слаба” религия – без свещени текстове и жреческа каста, следователно без понятие за правоверие и контрол върху знанието. В Гърция образованието, а това означава и философията са били достъпни за всички. Към този демократичен аспект се добавя една ”слабост” в съдържателен план: в сравнение с другите религии, гръцкото митотворчество не предлага достатъчно задълбочена картина на космоса, нито пък всеобхватна етика – каквито ще предложи малко по-късно християнството. Философията се ражда от недостоверността на мита и неспособността му да завладее умовете – обобщава Нихус-Прьобстинг.

Другият основен фактор за зараждането и развитието на философията в древна Гърция, приведен от автора, е писмеността. Усъвършенстването на азбуката предоставя на гърците уникалната възможност за прецизно възпроизвеждане на речта. Тази революционна стъпка предизвиква криза в устното творчество – ”следи от която се долавят чак в текстовете на Платон” - и отваря пътя за възникването на нов литературен жанр: прозата с нейните нови възможности за изразяване на сложни мисли и абстрактни понятия.

На базата на така усъвършенствания гръцки език и писмо се развиват философските литературни жанрове и школските разновидности, кулминиращи в Академията на Платон, Лицея на Аристотел и Стоата на Зенон. Това е максималното равнище на институционализация, достигнато от античната философия, защото тя си остава на първо място начин на живот. Днес, когато за философията се мисли предимно като за теоретична и академична дисциплина, е лесно да се забрави изключително практическата насоченост на античната философска мисъл – и че това е най-важната й отлика от следантичната философия. Затова не е чудно, че нейният край настъпва именно с края й като начин на живот, формализиран с прословутия указ на император Юстиниан от 529, забраняващ преподавателската дейност на нехристияните.

Нихус-Прьобстинг припомня, че същата тази 529 година е маркирана от още едно важно събитие, оценено като такова едва от следващите поколения: основаването на манастира Монте Касино от Бенедикт от Нурсия. Това е учредителният акт на един нов начин на живот и на една нова институция, в която, вече под знака на християнството, ще бъде съсредоточен духовният живот на Европа в протежение на следващите хиляда години.

Това съвпадение е не само символично. Християнската теология, която по онова време – показателно – е била наричана просто философия, изтласква (преработвайки) останките от античната мисъл, оцелели в нишата на неоплатонизма. В едно от своите жлъчни попадения Ницше окарикатурява християнството като ”платонизъм за народа”, но този наглед съдържа зърно истина, което ни отвежда към втората ни тема: защо оцелява християнството през Античността? Това е въпросът-заглавие на есето на Кристоф Маркшис, авторитетен млад специалист по история на религията, с което той се включва в една дискусия с многовековна давност.

Този въпрос, както посочва авторът още в началото, има не само историческа стойност. В актуалното си издание той гласи: ще надживее ли християнството модерността? ”Отговорът на въпроса за причините за запазването на тази религия през Античността е от значение за размисъла върху съдбата на християнството през модерната епоха.”

Маркшис формулира седем причини в отговор на така поставения въпрос. Харизматичното излъчване на мъченици и мисионери, а после на монаси и епископи оставя извънредно силно впечатление върху нехристияните, което в комбинация с простото послание на новата религия въздейства не само на простите хора. Античните интелектуалци са привлечени от изненадващо ясните перспективи за вникване в ключови философски загадки, които им откриват Библията и догмата; християнската теология разглежда например проблема за злото не като непоклатим и непроницаем факт, а като следствие от отдалечаването на човека от неговия създател. Маркшис изтъква етичното измерение на християнството: забраната на абортите, проституцията и изоставянето на децата, както и стесняването на традиционното право на възмездие на императора допринасят в решаваща степен за хуманизирането на живота. Практическото продължение на тази линия е в активния социален ангажимент на християните за подпомагане на бедните и болните – нещо ново в едно време, когато е било обичайно да се дават пари ”за обществени сгради и забавления на гражданите, но не и милостиня на бедните”. Към това се добавя пречистващата функция на кръщението и опрощаването на греховете, както и чувството на християнска солидарност и единство, въплъщавано от църквата, което заема мястото на залинялото и напълно изчезнало впоследствие чувство за единството на римския свят; в загубата на това чувство Макс Вебер вижда главната причина за рухването на империята.

Каталогът на Маркшис, разбира се, не е неуязвим – също като всички други модели, търсещи обяснение за оцеляването на християнството през Античността. Неговият плюс е в извънредно предпазливия, недогматичен подход на автора и в ясното съзнание за участието в един дебат с отворено начало и отворен край.

Heinrich Niehues-Pröbsting, Die antike Philosophie (Fischer)

Christoph Markschies, Warum hat das Christentum in der Antike überlebt? (EVA)