Парк „Максимилиен" в северната част на Брюксел е много приятно място – с обширни морави, големи дървета и детски площадки с шарени люлки и катерушки. От една година насам обаче в този парк са се настанили нелегални мигранти от Африка, които минават през Белгия на път към Великобритания. Бежанците, главно от Судан, Еритрея и Етиопия, нощуват в парка при крайно мизерни условия: стотици хора са се скрили под навеса на един голям гараж. Наоколо се търкалят пластмасови опаковки и разкъсани кашони, а хората са налягали плътно един до друг в стари и лъщящи от влагата спални чували. Във въздуха се стеле остра миризма на урина. В това хладно и дъждовно утро някои от мигрантите вече са се раздвижили. Неколцина младежи отегчено подритват спукана футболна топка из парка, други се мият в ледените води на едно фонтанче. Настроението е потискащо, повечето млади африканци просто седят по пейките или по стъпалата с празен поглед. По едно време небето се разведрява и неколцина решават да украсят оградите с влажните си дрехи, проснати да съхнат на слънце.

"Насаждат страх"

Запознавам се с Набил Муджахид, около 30-годишен мароканец, който живее наблизо и през ден наминава към парка, за да помага на мигрантите. Тук сякаш всички познават енергичния млад мъж, който им помага като преводач и посредник – защото повечето африканци не знаят нито френски, нито английски. „Още нищо не си видял", възбудено ми обяснява той. „Хората тук са направо съсипани, хигиената е трагична, вече на няколко пъти имаше краста. Изтощени са до крайност, защото почти всяка сутрин има полицейски хайки и те са принудени да бягат."

Вече от доста време паркът „Максимилиен" е във фокуса на вниманието на белгийската общественост. Държавният секретар по въпросите на политическото убежище и миграция Тео Франкен действа с твърда ръка срещу мигрантите. Хората в парка нямат намерение да подават молба за политическо убежище в Белгия, защото искат да стигнат до Великобритания – а при това положение към тях не бива да има търпимост, смята Франкен. Преди няколко седмици той писа в „Туитър", че обмисля "разчистването" на парка. Набил смята обаче, че това е просто стратегия на сплашване: „Полицаите нахлуват в парка рано сутринта, арестуват няколко души, а часове по-късно пак ги освобождават. Просто насаждат страх."

Край входа на парка една дружелюбна възрастна дама подрежда щанд за раздаване на храна. От другата страна на улицата преминава полицейска кола, която африканците проследяват с мрачно изражение. Подозрително настроени са и към журналистите, но когато виждат Набил, малко се поотпускат. След някое и друго време вече са толкова приказливи, че не можеш да ги спреш. Един младеж от Хартум се оплаква: „И се чудят, че не искаме убежище тук! Ми виж само как ни третира полицията. Тук никой не ни ще."

Защо не искат в Белгия?

Около нас постепенно се насъбират и други мигранти. Главният въпрос гласи: Защо толкова много хора са готови на всичките тези перипетии, само и само да се доберат до Великобритания? В Белгия имат много добри шансове за убежище – 90 процента от еритрейците и 76 процента от суданците получават положителен отговор на молбите си. Тогава защо не искат да останат в една богата страна като Белгия? – питам ги. Един от тях ми обяснява: „Във Великобритания имаме повече шансове за добър живот. Имаме приятели там, има голяма суданска общност, а освен това много по-лесно можеш да си намериш работа на черно."

Система с много слабости

Само на няколко километра от парка е властовата централа на ЕС. Там се кове европейската миграционна политика. Според Дъблинските споразумения, кандидатите за убежище трябва да се регистрират в първата страна от ЕС, чиято граница прекрачат. Тази страна разглежда молбите им за политическо убежище, а докато трае процедурата – понякога дори години – им осигурява покрив и храна. Достатъчно е да поговориш с експертите в Брюксел, за да видиш начаса слабостите на тази система. Африканците в брюкселския парк са пристигнали първо в Италия, но там не са ги регистрирали, а просто са ги пуснали да вървят нататък. Освен това системата не пригодена за всички онези случаи, когато хората бягат от страните си не по политически, а по икономически или семейни причини.

"Успяла е!"

В парка „Максимилиен" внезапно се надига гълчава. Едно младо момиче пуска мобилния си телефон на високоговорител и вика: „Успяла е! Успяла е!" От другата страна на линията нейната приятелка обяснява, че се скрила в един камион и така стигнала до Лондон. Хората наоколо се радват и я затрупват с въпроси: „Как е там?", „Намери ли си работа?", „Пътешествието не беше ли опасно?". Новината бързо плъзва из целия парк и видимо подобрява настроението на мигрантите. Част от младите африканци вече са широко усмихнати – и като окрилени тръгват към щанда за раздаване на храна.

Днес има топла супа.