По принцип избягвам да гледам телевизия. Защото от нея човек затъпява. Но тъй като изобщо не спазвам никакви принципи – гледам телевизия непрекъснато, когато съм си вкъщи.

Знам, че всички мъченици, израснали в социалистическо-мутрешките времена, във времената на телевизионните игри с есемеси и тоталните вселенски телевизионни чалга риалити формати правят същото. Прибират се вкъщи, казват си: "Ах, колко ни затъпява телевизията!". И пускат телевизора.

Така правя аз. И въобще не съм сигурен, че човек може да затъпее от гледането на телевизия. По-скоро съм сигурен...

Телевизорът – ютия за мозъчните гънки?

(Боже Господи! Да не би да съм дете или олигофрен, че да вярвам на такива постни, тънички и прозрачни клишета като това, че човек затъпява от телевизия? Та аз съм лекар със сто килотона познания по невробиохимия в главата!)

...та по-скоро съм сигурен, че от телевизия НЕ се затъпява. Затъпява се от чести злоупотреби с алкохол, от мозъчна атеросклероза, от хронична интоксикация с алуминий, от плаките с амилоид в мозъчната тъкан при Алцхаймер. Но не и от телевизия.

Разбира се, има такова нещо: ако човек е тъп, телевизията няма да го направи много по-умен. Глупакът няма да поумнее от телевизия, нито умникът ще затъпее от телевизия. Поне аз така мисля.

И ето – гледам.

КНДР като пример за подражание

Преди няколко дни гледах особен репортаж. С един млад българин, който е ревностен комунист и почитател на севернокорейския комунистически строй. Сега ще ви кажа кое ми направи впечатление.

Първо – съвсем наясно бях със себе си, че започвайки да гледам тоя репортаж, аз моментално включвам с пълна пара цялата си съвременна, псевдотолерантна, лицемерна и общо взето фашистка, европейска предубеденост към този млад човек. Всеки пръдльо като мене – европеец и псевдотолерантен съвременен човек – е ужасно предубеден към всякакви такива: комунисти, особняци, сектанти и фанатици.

Освен това забелязах, че младежът има съвсем приличен, нормален, даже хубав и умен външен вид. По някакъв начин приличаше на монах от манастира Шаолин. Освен това забелязах, че говори бавно, без злоба. Спокойно и някак... премерено. И след като си дадох сметка за своята предубеденост спрямо това момче – заслушах се какво казва.

Той каза, че е посетил Северна Корея и че там наистина много му харесало. Това, което видял там, дори многократно надминало и бездруго добрите му очаквания. И каза, че корейският народ е дружелюбен и спокоен. И че там никой не говори за лоши неща и хората са оптимисти.

Слушайки това, аз се изсмях, припомняйки си какви оптимисти бяхме и ние по времето на социализма. Защото песимизмът се наказваше.

За демокрация или за петрол?

Но след това в миг си дадох сметка, че наистина: ако някой не ги възпира да бъдат песимисти, хората определено ще бъдат такива. А на кого ли му се иска хората, с които живее – в общ дом или в общо човечество – до един да са песимисти. Все някой, казах си, трябва да предпазва хората от невъздържания песимизъм. Примерно – Вярата. Както се налага също (малко е страшно да се помисли, но мигар не е така?) да се предпазват хората да не станат престъпници.

Така че спрях да се надсмивам на корейския оптимизъм и заслушах отново. Момчето, оказа се, подкрепяше и наличието на ядрено оръжие в Северна Корея. Тук вече се притесних. Но той продължи спокойно. И със съвсем естествен тон обясни на репортера, че ето, Сърбия, Ирак и Либия нямаха ядрено оръжие и бяха разбити, прегазени и изпепелени. На тези държави, каза той, които нямаха ядрено оръжие, не им дадоха шанс да защитят своите позиции. Те дори не получиха правото да се докажат в политическа дискусия. Просто бяха обявени за диктатури и прегазени. Десетки хиляди деца, жени и старци бяха изгорени от умните бомби. А днес мнозина са убедени, че всъщност тези държави са били политически неудобни за бизнеса на САЩ и за правителството на САЩ.

И аз, чувайки това, нямаше как да не наведа глава и да не кимна утвърдително. Защото момчето беше право. Не, не беше съвсем право. Диктатурите са си диктатури, казах си. Но и убитите деца без право на защита са си убити деца.

Откъде ги изкопават тези репортерки?

Но накрая на това интервю нещо наистина ме втрещи. Не бяха думи на момчето–комунист. Беше въпрос на репортерката.

Нахакана и пъргава, точно от тоя тип, който те кара да се питаш дали пък телевизията наистина не затъпява хората, тя попита: „Вие не сте ли с промит мозък? Защото хората ще си кажат, че вие сте човек с промит мозък!”

И аз вече не можех да слушам.

Плеснах с ръце и изключих телевизора. Защото си дадох сметка, че тази репортерка от водеща национална телевизия изобщо не е наясно какво говори. Не е наясно, че един такъв млад човек, застанал в опозиция на абсолютно целия поток, на цялата удобна масова пропаганда, на цялата прозападна тенденция, просто няма откъде да бъде с промит мозък. Защото в България няма нито корейска телевизия. Нито корейско радио. Нито корейски вестници. Момчето просто иска да бъде различно.

Плюх и се захванах да чета Опитите на Монтен.

Но в главата ми остана смътната мисъл, че телевизията все пак може и да затъпява човека.