Скандалът покрай полусъборения и полуспасен от гражданите (засега) тютюнев склад в Пловдив, чиято същинска грандиозност и дълбочина все още не сме схванали, бързо бе обвит в отровната паяжина на дежурните оправдателни, безхаберни, бездушни чиновнически увъртания. Започна се и се продължава с размяна на полудокументи и полутвърдения между Министерството на културата и община Пловдив.

Почти същото е и в община Харманли - почти, защото символната градска сграда на тютюневият склад там вече е напълно разрушена от багерите, а питането на общинската съветничка Светлана Николова от януари остава изобщо без отговор. Само управленско бездарие и безотговорност ли са руините и полуруините на тютюневите складове? Не, те дори не са и само действителност, не са и само метафора, а обобщение на последствията от бандитския начин, по който е парцелирана, разграбена, напазарувана, препродадена и концесионирана България. В продължение на малко повече от две десетилетия страната ни - с всичките си ресурсни отрасли, икономически гиганти и културно-историческа памет - целенасочено е „търгувана в един и същи магазин”, за да принадлежи днес на шепа анонимни офшорници и подставени лица…

От "Кой" към "Кои"

Скандалът покрай тютюневия склад в Пловдив представлява и ключ към прояснението на замъгленото ни от скандали настояще, отваря множество въпроси, чиито отговори трябва да получим. И непременно трябва да настояваме да ги получим.

Да тръгнем от простото към сложното с произволен казус от седмицата: концесионният договор в Банско, който нажежи до бяло страстите между местните хора и природозащитниците, възправи ги едни срещу други в челен сблъсък, толкова остър, че направо зачеркна легитимността на държавата и нейните институции, заличи всеки разумен аргумент. Всички "за" и "против" втори кабинков лифт в Банско, всички "за" и "против" загубите за милиарди потъват в неяснотата на собствеността: кой всъщност притежава „Юлен”. Ето оттам произлизат ступорът, невървежите, разрухата – в Банско и на Витоша, в Харманли и Пловдив, в София и навсякъде.

Безотговорности безкрай

Възможно ли е част от България да бъде отдадена на концесия на неясен собственик? Възможно ли е никой в държавата да не знае НИЩИЧКО за стопаните на планините, земите, крайбрежието и паметта ни? Чий е Булгартабак, да речем? Запазва ли се държавният миноритарен дял в Пловдивския панаир и получава ли се дивидент? Кой притежава рушащата се къща музей на Пейо Яворов в центъра на столицата, преминала от съмнителни в още по-съмнителни ръце – боклукчийска фирма, масонска ложа, Валери Митков, собственик на взривилата се в Горни Лом фабрика или дъщеря му, ипотекирала сградата за 1 милион, както се пише и говори? А ако в следващите почивни дни настървените багери захапят Яворовия дом? Или други сгради-паметници с привидно изяснена собственост като Къщата с ягодите или бившия театър „Ренесанс“, после Профсъюзния дом на културата „Георги Димитров“ и накрая чалготеката „Син сити“?

Когато нямам отговор на разтърсващите и съдбовни въпроси, винаги се опитвам да го намеря в пророчествата на поезията. В поемата си „Нощ“, създадена през 1901, Яворов „записва“ призивните думи на родината си, която днес, през 2016, е и наша родина. Звучат така:

"Кръвта ми - смукаха я свои,

месата - гризаха ги чужди,

безсилна съм...

Елате живи!

Чуйте, мъртви, дигнете се!

Чада обични, спасете ме!"

Време е, значи.