Може би ние наистина сме народ, който обича мъките и страданията, песимизмът му е органично втъкан в гените, а любимите му цветове са отровно зеленото и некротично синьото... Дали наистина изоснови, от дълбоките си корени някъде в Хиндукуш и град Балх, ние сме толкова трагични, черногледи и недоволни от живота си? Може би просто последните 20...или 120 години ни научиха да гледаме на света с лошо и подозрително око?

Българският трагизъм

Все едно. Аз – казвам си напоследък, и тая мисъл ме успокоява – ще живея само като българин и само в това време. Никак няма да ми се случи да поживея примерно през ХVІ-ти век в империята на Великия Могул в Индустан. Нито пък в блестящото посттехнологично бъдеще. Ще живея само в моето си време и сред хората, които познавам. Така че трябва да се науча да не ги сравнявам непрекъснато с разни други народи и времена. А да се науча да откривам хубавите им черти, страни и качества. Това по отношение на българския трагизъм. Това е и моят съвет към българските трагици.

Всички знаят, че преди време в квартал Малинова долина, в София – квартал, който беше дотогава беше печално известен единствено с многото си блокове с неиздаден акт 16 – там, сред тръните и калните междублокови пътечки един български професор беше нахапан до смърт от бездомни кучета. Когато научих за това (тук ще дам пример за моя трагизъм, а по него ще си извадите заключения за общобългарския), аз поклатих глава. Тази моя реакция, струва ми се, е твърде типична за българина въобще. Или може би само за българския журналист и писател?

И така.

Когато научих за страшната случка, аз спонтанно отпуснах ръце. Замалко да кажа „безсилно” отпуснах ръце. Често използвам това клише „безсилно отпуснах...” Да – отпуснах ръце с едно самодоволно безсилие! Нали съм българин! Аз просто търся и търся – като прасе за лов на трюфели – всякакъв добър повод да поклатя глава, да отпусна безсилно ръце и да кажа злорадо и отчаяно: Ето, ето!

Ето ето! Ужас, ужас! Това чакам и копнея да кажа аз във всеки един момент, когато ми падне удобен случай.

Ще помоля българите – мои читатели – да помислят върху това. Не говоря ли в момента за тях?

Все нещо ни е криво

И така. Злощастието на горкия професор просто ми предложи повод да се отдам на проклетия български трагизъм. Да обвиня целия свят, че ни е натикал в сифона на географията си, край Босфора, където мрачно и тихо да си вдигаме шум... Да обвиня турското робство заради непоклатимата ни робска психика, която търпи всякакви ядящи ни кучета (кучета ни яли!)... Да обвиня комунизма заради насадената блестяща и стоманена безотговорност, заради непукизма към целия ни живот и към всичките му детайли... Бях готов да обвиня времето, задето е обезценило ценностите и сега всички наоколо съжителстват в една взаимнохапеща се общност... Бях готов горчиво и безнадеждно да обвинявам всичко за всичко.

Но после се сетих за оная си спасителна мисъл – от началото. За това, че ще живея само тук, само сега, и само с тия хора. И че имам два пътя. Или да бъда вечно отчаян и патетично омерзен от всичко, обхванат от изконен български трагизъм...

Не ми се смейте, че се смея!

Или да бъда ведър и просветен човек, който винаги намира изход. Защото знае, че ако иска да продължи да живее и да извлече от живота си повече радост и смисъл, трябва да търси смели, умни и по-възможност весели решения на всичко.

И срам не срам, обърнах се към един инструмент, който доста отдавна забравихме. Който остана като старо оръжие в миналото, при вехтия социализъм и тоталитарното кухненско шушукане. Обърнах се към един извор на решения в драматичните ситуации. Към Хумора. Може би ще кажете: който е безсилен да направи нещо повече, той го удря на майтап.

Да, да, да!

Който не може да се справи с кучетата, той веднага ще обърне случката на глума. Шегите ще запушат фонтанчетата от горчиви сълзи. Така ще каже някой критичен мъж или жена, които всъщност също са роби на българския нов и вечен трагизъм. А аз ще кажа: Никой проблем никога няма да бъде решен, дами и господа! Винаги ще има страшни случки, винаги ще има квартали Малинова долина, винаги ще има тъжни и грозни неща. Но само от нас зависи дали ще прекараме живота си с усмивка на уста или със злобно скърцащи зъби, с намръщено и отчаяно лице.

Живеем само тук и сега

И вече ги чувам тези с намръщеното и отчаяно лице: Как си позволяваш, мизернико, да изневеряваш на старата и мрачна традиция на българската безнадеждност и трагизъм? Чувам как скърцат със зъби черноризците и черногледците край мене.

Вижте! – ще им подвикна с весел и малко тъжен глас аз – Вижте!

Аз разбирам колко много проблеми има България. И как те трябва конкретно да се решават – енергично и смислено. Знам, че има купища мъки и основания за лошо настроение! Но най-вече знам следното: че само черногледството и злонамерената склонност към безсилно отчаяние ще ни убият!

Точно те.

Аз знам, че ще живея само сега и само тук, така че – дайте малко по-весело.

Автор: К. Терзийски/ Редактор: А. Андреев