"Към Балканите презрителен поглед хвърлят тъкмо онези ужасяващи Балкани, които се наричат Европа" – с този цитат отпреди близо 100 години из пътеписите на писателя Егон Ервин Киш навлизаме директно в сърцевината на една изключително интересна и полезна книга. „Балканите като минно поле” с подзаглавие „Неспокойният заден двор на Европа” е написана увлекателно и обективно, а двамата й автори Олаф Илау и Валтер Майр са журналисти с огромен опит и авторитет в Германия. Бившият германски външен министър Ханс-Дитрих Геншер препоръчва книгата им като отличен пътеводител из региона, а бившият канцлер Герхард Шрьодер прави много важно обобщение:

„Авторите ясно ни дават да разберем, че Европа ще има мирно бъдеще единствено, ако Балканските страни получат европейска перспектива.”

Балканите - политическа обида?

В предговора си самите автори цитират пък остроумното наблюдение на философа Славой Жижек, че „Балканите – това са винаги другите” и отбелязват още две важни изходни позиции:

„Балканите служат както като географско наименование, така и като политическа обида, те са едновременно събирателно понятие и средство за разграничение. Какво свързва балканските съседи, освен солидарното гласуване по време на шлагерния фестивал Евровизия? Свързва ги едно: стремежът към ЕС.”

В същото време обаче мечтите за Велика Сърбия, Велика Албания, Велика Хърватия или Велика България далеч не са изхвърлени през борда като баласт от миналото, пишат авторите, те и до днес влизат в инструментариума на популисти-съблазнители. Двамата журналисти цитират румънско-германския писател Рихард Вагнер, според когото крахът на комунизма е върнал народите от Югоизточна Европа към техните стари митове. Разбира се, реализацията на тези брадясали проекти е невъзможна в един регион, където в 11 самостоятелни държави живеят 70 милиона души от славянски, романски, илирийски, гръцки и турски произход, изповядващи три религии, пишещи с две азбуки на езици, които принадлежат към пет различни езикови семейства, припомнят експертите.

Изводът им: никъде другаде в Европа няма такова етническо и културно разнообразие, няма обаче и такива исторически обусловени дрязги и омрази, както на Балканите. Исторически и политически регионът също има уникални свойства, пишат Илау и Майр: той е граница между Изтока и Запада, между Рим и Византия, между християнска Европа и османско-ислямския деспотизъм. И пак на Балканите допреди двайсетина години минаваше границата между НАТО и Варшавския договор. В същото време Балканите са обект на какви ли не клишета:

Презрителни квалификации

„Буре с барут и огнище на конфликти, изостанали и свадливи хора, къкреща смесица от народности и дребни държавици, корупция и кръвна мъст, героизъм и предателство, хаос, политическа разпокъсаност, прокуждания.”

Карл Маркс нарича Балканите „етнически боклук”, а според Бисмарк те не заслужават кръвта дори на един-едничък померански гренадир. Пак Бисмарк арогантно определя нововъзникналите Балкански национални държави като „държави на овцекрадци”. Двамата германски журналисти припомнят обаче следното:

„Онези, които се възмущават от жестокостите по време на югославските войни и касапниците като тази в Сребреница, сякаш забравят, че идеологията на масовите убийства започва с гилотината на Робеспиер, минава през хитлеровия холокост и стига до всевъзможните перверзии на уж образцовата цивилизация в Средна Европа.”

В книгата си за Балканите двамата германски журналисти не се страхуват да цитират непопулярни тълкувания и почти сензационни предположения, свързани с най-новата история в региона. Според тях България и Румъния бяха приети в ЕС преди всичко, защото в двете страни няма остри етнически проблеми. Освен това с България и Румъния Евросъюзът уплътнява своя кордон на сигурността от Унгария до Турция и по този начин се изолира от потенциалните огнища на конфликти в Черноморския регион и в Кавказ. По време на югославските войни пък Слободан Милошевич бил обещал на своя гръцки приятел, премиера Константинос Мицотакис, че малката република около Скопие ще бъде поделена в координация с България.

Продължаваме с Македония, след като поради липса на място сме прескочили изключително интересната част за другите бивши югославски републики. По повод националното самосъзнание на македонците авторите на книгата „Балканите като минно поле” цитират доброто наблюдение на германския балканист проф. Щефан Трьобст:

Македонците знаят какво не искат да бъдат

"Не искат да бъдат нито българи, нито сърби, а още по-малко гърци или албанци.”

Журналистите привличат като свидетел бившия македонски президент Киро Глигоров, който, както пишат те, говори по-добре сръбски, отколкото македонски, а по време на българската окупация през Втората световна война е бил български гражданин. Глигоров казва:

„Още прадядо ми, роден през 1830 година, ме научи на едно. „Запомни, мойто момче, ние не сме нито сърби, нито българи, нито гърци – ние сме македонци” - казваше той. Дори онези, които преди войната флиртуваха с българщината, веднага се излекуваха, когато видяха България на страната на Хитлер.”

Не е пропуснато българското гражданство на бившия премиер Любчо Георгиевски и трийсетте хиляди български паспорта, с които македонците пътуват из Евросъюза. С Евросъюза, разбира се, започва и главата, посветена на България и Румъния.

Стари структури в нови одежди

„Две съсипани от комунизма средища на древни култури. Две страни, които, според еврочиновниците в Брюксел, имат много общо помежду си: бедност, корупция, мощни стари структури, които в нови одежди пак са на власт.”

Това пишат Олаф Илау и Валтер Майр в новата си книга за Балканите. Журналистите съобщават един факт, който навярно ще изненада повечето им читатели: че в България понятието Балкан не е негативно конотирано:

„И до днес то е положителен код, маркиращ едни гъсто залесени чукари, където живеят така наречените „балканджии” – гордите, непреклонни хора от планините. За не-българите „балканското” е по-скоро точно обратното на непреклонност. То е изкуството да се преструваш, да се подчиняваш само наужким и хитроумно да се облагодетелстваш.”

Според авторите българите смятат цялата си най-нова история за поредица от унижения и лелеят горещата мечта за свои собствени герои. За тази най-нова история те пишат:

"Българите още не са забравили руските освободители. Това обаче изобщо не им попречи в двете световни войни да се бият на страната на Германия срещу руснаците. С помощта на кайзер Вилхелм, а по-късно и на Хитлер, българските граници бяха разширени. Одрин (днес в Турция), Солун (в Гърция), Скопие (в Македония) и дори Дуръс (в Албания) в един или друг исторически момент са принадлежали към средновековното българско царство, когато България е била велика сила между Черно и Адриатическо море.”

Българите - набити и късоврати

При влизането в България чужденецът попада в света на кирилицата, населен от странни хора, които клатят глава за утвърдителен отговор и кимат за отрицателен – с тези информации журналистите обобщават най-важното, което на първо време трябва да знае странникът, попаднал в България. Според авторите българските мъже са набити и късоврати, типични представители на една прочута нация от щангисти и борци. И още:

„Както във Франция на Саркози и Италия на Берлускони, така и в София офанзивното мъжкарско пъчене стана политически фактор в модерната медийна демокрация. Електоратът лесно се лови на тази въдица. „В България няма лесбийки, а само жени, които още не са срещали Бойко Борисов” – този популярен лаф се отнася до мъжа на най-високата правителствена длъжност.”

Авторите на книгата „Балканите като минно поле” цитират както апокрифната биография на Бойко Борисов в интернет, така и оценката на германския разследващ журналист Юрген Рот:

„Трагедията на днешното българско общество се корени в ненакърнимата власт на една плетеница от политически, икономически и бандитски кръгове.”

Преди 20 години...

Двамата автори развеждат читателите си из красивия и позападнал дунавски град Русе, разказват накратко за политическите събития отпреди 20 години, започнали именно с така наречения Русенски клуб и преминават от другата страна на реката, където – също пред 20 години – малко след Тодор Живков беше свален другият известен балкански диктатор, Николае Чаушеску.

А по повод десетилетното търпение на българи и румънци под управлението на двамата споменати политици, Илау и Майр цитират една обща за двете нации поговорка, с която ще завършим и представянето на книгата им:

„Преклонена главица остра сабя не я сече.”

Olaf Ihlau, Walter Mayr (2009): Minenfeld Balkan, Siedler, München,
ISBN 978-3-88680-916-5