Днес пиша за нещо, което е до такава степен обраснало с предубеждения и табута, че сигурно само сексът може да се мери с него. За секса обаче се говори доста смело, макар и повърхностно, още от времето на Фройд, а в България от времето на Азис (шегувам се, естествено). Докато за това нещо не се говори никак.

Грозно, анахронично и нелепо

Става въпрос за... Няма как да го кажа с една дума. Става въпрос за една такава, според мен гнусна, хидра. Която е хибрид между патриотизъм, национализъм, милитаризъм, анахронизъм, фалш и простотия. А нейно изражение са празнуванията на военни празници и парадите. Да я наречем Военщина.

В свят, в който живеят седем милиарда души... В свят, в който вече има като че ли всички необходими средства за плътна и повсеместна комуникация, тоест – предпоставки за разбирателство и сътрудничество между хората... В свят с толкова развити технологии, че от една страна може успешно да се бори срещу глада, епидемиите и природните стихии, а от друга – да се самоунищожи за няколко минути... В такъв свят е грозно, анахронично и нелепо да се празнуват военни празници, да се угоява шовинизмът и да се обгръща в романтика или блясък представата за войната – било то минала или бъдеща. Или да го кажа по-простичко и метафорично: да се правиш на Атила, на средновековен рицар или на отомански башибозук в претъпкан трамвай е грозно и нелепо. А светът ни днес е именно един претъпкан трамвай.

Нашето стадо срещу чуждото стадо

Наскоро беше Гергьовден. И ние пак празнувахме победите на някакво си оръжие. А аз отново треперех от възмущение. Нима и в 21 век мъкнем на гърба си тоя допотопен милитаризъм? Нима ще продължим с тоя атавистичен култ към маршировките, към „глави наляво, надяснооо”, към закланите в името на не-знам-си-какво и взривените в името на не-знам-си-що? Нима нищо и никога не се променя, нима човекът е лош и непроменим по природа? И винаги ще си остане един хищен и глупав, кръвожаден бозайник? Защото за мен парадите и военните празници не са нищо повече от едно бозайническо, примитивно и кръвожадно перчене. На нашето стадо срещу чуждото стадо.

Знам добре доводите на хората, които държат на тези празници и подкрепят милитаризма! „Турция има огромна армия, Гърция има огромна армия, Корея има огромна армия, САЩ имат огромна армия. И Русия, о, Русия... тя винаги е имала огромна армия!” А накрая милитаристите заключават: „Не може всички около нас да имат огромни армии, а ние да стоим просто ей така, беззащитни и беззъби. Ще ни нападнат и изнасилят.” Знам ги аз милитаристите.

Опиум за народа

И искам да им кажа, че днес в политиката, в цивилизованото европейско и световно говорене тонът е добронамерен, най-общо погледнато пацифистичен. А българският тон още повече. България е малка държава, а за малката държава е някак неуместно да се перчи с военщината си. Но когато си имаме работа с демагози и популисти, когато трябва да бъде погъделичкано самочувствието на народа, за да стане той мек като пластилин – тогава, освен за спорт, веднага се заговаря и за войни. Слава Богу, в повечето случаи за минали войни. Напяват му така: ние, които не загубихме една битка... ние, които прегазихме всичките си съседи... ние, които владеехме грамадни територии и се разпростирахме на три морета... ние, които направихме на кайма англичаните и французите при Дойран... ние, които изкормихме десет хиляди с една атака на нож при Еди-къде-си...

Ужасно чувство ме полазва, когато слушам тези напеви. Все едно, че в трамвая (иначе горе-долу мирен и спокоен), в блъсканицата е нахлул накакъв анахроничен башибозук с всичките си ятагани и смрадливи, кървави ханджари. Но усещам и друго: лицемерието, глупавата, примитивна, неосъзната нечестност! В мирната и миролюбива Европа някой си бръщолеви и тананика песничка за кланета. Първо ходи на банкета, посветен на братството и мирната хармония, а после вкъщи лочи ракия на ешмедемето по случай някакво клане.

Идеалите на "простолюдието"

Не искам да бъда разбран неправилно. Не българите са виновни. Просто аз съм българин. Ако забележа подобно явление където и да било – а него определено го има – пак ще изпитам отвращение. Явлението Военщина, анахронична и отживяла Военщина, ме дразни както във Вашингтон, така и в Москва. В Париж, в Будапеща и в Дамаск. Но както казах – аз съм българин. Дори ако по-големите, по-богатите, по-напредничавите толерират тази Военщина, аз пак няма да я приемам.

Гергьовден. Изпитвах по време на тоя празник гнетящото чувство за някакъв варварски анахронизъм във въздуха. Клане на животни и възхваляване на узаконени убийства. Всеки разумен човек на земята, във всички времена, е смятал войната за диващина и узаконено убийство. Но даже и сега, в хиперпретъпкания, хиперкомуникационен и хипертехнологичен 21 век някой тананика кръвожадни военни песнички. Когато споделих това си чувство с познати, една българска издателка ми каза: „Е, как така ще лишиш простолюдието от идеали? Как ще лишиш простолюдието от такива ценности като патриотизма и националната гордост от победите на нашето оръжие? Нали ако ги лишиш, ще настане хаос?” Потреперих от тия думи.

Автор: К. Терзийски, Редактор: А. Андреев