Най-лошата позиция, която е заемала България през последните години в класацията на „Репортери без граници”, изобщо не произтича от някакво случайно съвпадение на различни обстоятелства. Свободата на словото и на медиите в България действително отстъпва крачка по крачка, а няколко застрашителни обществени тенденции все повече я притискат към студената стена на цензурата.

В прегръдката на премиера

Първо, под управлението на ГЕРБ и Бойко Борисов плурализмът на мненията постепенно се изражда в добре познатия ни отпреди 1989 година едногласен и монолитен дискурс. Самият премиер и един-двама негови приближени сякаш са обсебили (и запушили) повечето медийни канали с популистките си съобщения и мощно лично присъствие.

При това, в интерес на справедливостта трябва да се каже, че тяхната медийна вездесъщност е плод колкото на личните им усилия (и манипулации), толкова и на конформизма - да не кажем овчедушието - с които повечето медии им дават трибуна. „Хората харесват Бойко и ние се съобразяваме с този факт” - навярно така звучи обичайното оправдание на медийно-властимащите.

Но дали телевизиите, вестниците и радиата наистина трябва единствено да обслужват вкуса на масовия потребител или пък, Божем, имат и други задачи? Например - да осведомяват обективно и надпартийно, да огласяват различни мнения, в крайна сметка да образоват и ограмотяват своята все по-непретенциозна публика.

Второ - българските медии от ден на ден изпадат във все по-болезнена икономическа зависимост от собственици, спонсори и рекламодатели. Този процес отчасти се дължи на глобални тенденции - бавното отмиране на печатните издания и тежката икономическа криза през последните години, например. Но в България положението се влошава допълнително от спецификата на продължаващата стопанска немощ, от изключително свития медиен и рекламен пазар и от агресивността, с която в медиите навлизат съмнителни собственици, издатели и „спомоществователи”.

Чалга пред и зад микрофона

В българските медийни среди - не само под сурдинка - непрекъснато се говори за една силна медийна групировка, обслужваща определени интереси, за тежкото безпаричие, налегнало друга, за усилващото се влияние на хора и структури с полу-криминална биография.

И трето (а всъщност в обобщение): българските медии са попаднали в клещите на безпаричието и лошия масов вкус. Броят на четящите хора очевидно намалява, а вкусът на публиката вече от години се срива към чалгата - в пряк и преносен смисъл. Което пък несъмнено има връзка с драматично влошаващото се равнище на образованието в страната.

На фона на всичко изброено би било истинско чудо, ако България беше подобрила и без това лошата си миналогодишна позиция в класацията на „Репортери без граници”. Защото свобода на словото и на медиите може да има само там, където съществуват демокрация, гражданско общество, образовано население и поне минимално благосъстояние. Все условия, над които в България висят дебели въпросителни.