Във филма „Шъ съ кандидатирам” Хапе Керкелинг се превъплъщава във фигурата на Хорст Шлемер – един по-скоро неприятен мъж, който на всичкото отгоре не е никакъв красавец, но затова пък е заместник-главен редактор на местното вестниче Грефенбройхер Тагблат и основател на партията „Хорст Шлемер”.

Абсурдни предложения

В неговата политическа програма влизат пластична хирургия за сметка на здравната каса, премахване на точковата система за контрол на шофьорите-нарушители и безплатни солариуми за всички. Предизборният лозунг на Шлемер гласи: „Йес, уикенд!” 18 процента от германците биха гласували за него, сочат допитванията. А Мартин Зонеборн, доскорошен звезден автор на сатиричното списание Титаник, води листата на партия, която се казва „Партията”. Нейната първа програмна цел: да се издигне отново Берлинската стена. Тази цел споделят 21 процента от германците. А какво ли биха казали по въпроса реалните политици в Германия? Навярно както обикновено, че важното е да се спечелят изборите, а не допитванията.

На всеки четири години възниква дългата и отегчителна дискусия за нарастващата политическа апатия у хората. А тази година сме свидетели на може би най-скучната предизборна кампания в историята на страната. Навярно Шлемер и Зонеборн тъкмо поради това получават толкова много внимание. Макар и фиктивни фигури, редом със своите истински политически колеги Шлемер и Зонеборн правят изненадващо автентично впечатление. Тъкмо това е и общото между тези два толкова различни филма:

Политиците се надпреварват да дават изявления

Щом видят камера, те се втурват, за да изговорят поредното си голямо Нищо. И очевидно не съзнават, че никой не взима на сериозно тези техни изявления – точно така, както и самите избиратели смятат, че тях никой не ги взима на сериозно.

Не можем да упрекнем двата филма, че създават изкривен образ на политиката. От една страна те си служат с добре познати политически фрази. От друга страна и двамата главни герои формулират абсурдни, дори направо идиотски по своята радикалност предложения, които обаче намират отклик сред избирателите. Изненаданият зрител неочаквано се е озовал във вселената на онези избиратели, които не познават иронията и сатирата. Иначе човек няма нужда нито от вътрешна информация, нито от високо образование, за да разбере механизмите, които оголват Шлемер и Зонеборн и дори да се посмее на филмите им. Дали обаче тези филми наистина ни показват огледален образ на действителността? Дали поставят пръст в раната? Тези въпроси са точно толкова тъпи, колкото и голяма част от клишираните фрази във филмите. Една истина обаче и двата филма не премълчават: политиката е мъчителна и трудна работа. Впрочем, да правиш филми също не е лесно. Един холивудски бос навремето беше казал: „Политиката е шоу-бизнес, но с грозни изпълнители.” В този смисъл неприятникът Хорст Шлемер е на прав път.