Заговори ли се за деца, българинът лесно става истеричен. Открай време децата са онова, в името на което всякакви жертви се считат за оправдани. Преди време много шум се вдигна около записванията за детски градини. Родители чакали някъде на опашка цяла нощ, другаде били принуждавани да носят бележки, че работодателите им се намират на територията на общината. Недоволството беше голямо, но само отчасти оправдано.

Неприлично ниски такси

В крайна сметка, там където недостигат места, кметове и директори са принудени да измислят нещо, което да ги спаси от наплива на разгневени родители. Ясно е, че нови места не могат да се разкрият от днес за утре, още повече, че таксите за детските градини са неприлично ниски. Какво покриват 40 лева на месец - дали храната, дали отоплението и осветлението или заплатите на персонала и поддръжката на сградите? Подобни такси нямат нищо общо с реалния размер на разходите, при положение че само поскъпването на храните през миналата година е над 7 процента.

Затова най-добре би било символичната лепта от 40 лева изобщо да се премахне, та поне и официално да се знае, че децата са на държавна издръжка. Сегашната практика подпомага и родители с високи доходи, което не е оправдано. А знае се, че не се ли плаща реалната цена на нещо, то не се и цени. Известни признаци на самозабравяне се доловиха например от протестите срещу това, че директори искали да наблъскат децата на малка площ, за да могат да приемат повече. Под малка площ се разбираше 30 квадратни метра на дете.

Претенции и реалност се разминават

Позволявам си да изкажа съмнението, че и в домашни условия децата едва ли разполагат с по 30 квадратни метра само за себе си и че тези норми вероятно са наследство от времена, когато имаше малко по-равномерно разпределение на българските граждани на територията на страната. Откак обаче София стана град-държава проблемите на цялата нация се скупчиха в столицата, която се задъхва от пренаселване. Показателно е, че места в детските градини не достигат само в София, Варна и някои от най-големите градове. По другите места положението е спокойно, дори прекалено спокойно, в смисъл, че там деца почти няма.

По-скоро бившите детски градини спокойно могат да бъдат преустроени в старчески домове, което ще отговори на една остра потребност на застаряващото общество. А една от възможностите за решаване на недостига на места е, само родители с ниски доходи да получават места в държавните заведения, докато останалите да се ориентират към частни детски градини или други платени частни инициативи. И без друго, без тях проблемът няма да бъде решен.