Големи, сиви и драматични: това отличава така наречените "споменик" - такава е словенската, сръбската и хърватската дума за паметник. Те бяха създавани чак до средата на 80-те години на места, където е имало тежки сражения между югославски партизани и германци или пък там, където са съществували концентрационни лагери.

После обаче идва 1991 и Социалистическа федеративна република Югославия се разпада. Заедно с държавата умира и потребността да се поддържа споменът за онези, които са загинали за нея. Бетонът бавно започва да се лющи от фасадите и оголва погледа към бетонните скелети отвътре.

Самотни, тъжни, олющени

В това състояние ги заварва белгийският творец Ян Кампенерс, който в средата на 90-те години заминава за Сараево, за да снима града, и тогава се натъква на стотици такива монументи. В продължение на десет години той систематично започва да ги издирва и фотографира.

Някои от най-големите звезди на югославското изкуство и архитектура са били привилегировани да проектират паметниците. Душан Джамон например, любимец на държавния глава Тито. Скулпторът създава "Споменик революцие", който прилича на огромно око с крила, издигащо се над бойното поле край хърватския град Берек. Или Войн Бакич, който проектира паметника за Петрова гора.

Вълнообразният стоманен силует се намира на мястото, където е имало полеви лазарет на съпротивата. Днес основната задача на монумента на Бакич е да крепи една сателитна чиния в небето над Петрова гора. Друг един паметник пък е префасониран в монумент на футбола.

Какво да се прави с паметници, напомнящи за един режим, за който никой днес не желае да си спомня? Ян Кампенерс ги фотографира - в пълен контраст с предишното им предназначение, т.е. не обградени от хорско множество, а самотни и предимно на разсъмване. Това, според него, отговаря на характера им: драматичен, театрален, тъжен.

Тъмните страни на една провалила се система

Защо осамотелите паметници докосват душите ни така дълбоко и днес? По-младото поколение цени предимно творческия заряд и емоционалността на обектите, смята архитектът Лео Шмит, професор по защита на паметниците на културата към университета в Котбус и водещ германски експерт за монументалните остатъци от времето на Студената война.

"Мога само да се надявам, че особеният характер на тези монументи ще бъде навреме забелязан и те ще останат запазени", предупреждава той. Едно време тези паметници са били създадени, за да възвеличават режимите, а за непредубедения наблюдател днес те са странни бетонни гиганти, които са предупреждение за тъмните страни на една провалила се система.