Коментар от Еми Барух:

Анонимните активисти в социалната мрежа, които лансираха призива “Ден без Бойко Борисов”, разчитаха на два ефекта. Първо - да привлекат вниманието върху трагикомичната монотонност на случващото се в българските медии. И второ - да намерят съмишленици, които ще последват апела и поне за известно време, евентуално, ще застанат на различно разстояние от силния на деня.

Но акцията не успя. Най-напред, тя беше погрешно замислена: призивът бе повторен толкова пъти, та сякаш доведе до обратното. Той подейства като лупа и мултиплицира образа Борисов дори там, където рядко се явява.

Невидимото недоволство

И още: авторите вероятно са разчитали на последователи сред журналистическата колегия, без да се замислят, че редакционната политика зависи не от журналистите, а от собствениците и издателите. Оказа се обаче, че според собствениците и издателите на българските медии, българската публичност не може да живее без Бойко Борисов.

Ако целта е била да се предизвика обществен дебат за съвършения авторитаризъм по време на несъвършена демокрация, авторите трябваше да застанат зад нея с имената си, с опита и аргументите си. За да има диалог, гражданска позиция и кауза. Но анонимно, скрито, невидимо?

Именно тази липса в биографията на българското недоволство толкова често го разпилява по кафенета, седенки и форуми. Именно поради анонимността си то звучи като продукт на народното творчество - локално обагрен и национално безобиден.

Още едно такова явление беше регистрирано в края на миналата седмица с появата на прочутите билбордове из столицата. Надписът “Ще уволня Бойко Борисов” развесели форумите, които с чувство за хумор започнаха да се питат кой ли му е началникът. Анонимната закана, оповестяваща се на няколко стратегически места в София, оцеля само за кратко. Съобщението беше изрязано и свалено от рекламните пана, а в зависимост от това как властта ще квалифицира деянието, ние пък или ще, или няма да научим кой е неговият автор.

Хем боли, хем сърби

Виртуалният призив и шеговитото предупреждение си приличат по адресат: настоящият български премиер. Иначе казано, и двете засягат темата за йерархиите във властта, за субординацията и за начина, по който се взимат решения. Общ е избраният жанр - анонимен фолклор, вместо организиран от хипотетичния елит публичен дебат. Приличат си по нагласа и техните автори, които предпочетоха да останат невидими.

Точно както преди повече от две десетилетия, когато единствено вицовете бяха отдушник на народното недоволство - разказвачите хем ги беше страх, че някой ще ги натопи, хем пък изпитваха пикантно задоволство от това, че са критикували властта. Шеговито-пиперливо, иронично-закачливо, локално-забавно и национално-безобидно...