Ако всичко върви по план, в близките дни Белгия най-сетне ще има правителство. И това ще бъде изцяло заслуга на опитния политик и бъдещ премиер Елио ди Рупо. В някаква степен обаче и пазарите успяха да помогнат, довеждайки до успешен край това, което редица посредници не успяха да направят през последната година и половина. Само заради задълбочаващата се финансова криза скараните политици на Белгия се съгласиха на компромис и отвориха вратите към съставянето на правителство. Неминуемо обаче възниква въпросът, колко стабилно може да е едно правителство, чието раждане продължи цели 535 дни?

Двата компромиса

От изборите през юни 2010 година страната се намираше в политическа безтегловност. С времето хората даже като че ли започнаха да свикват с това положение. Все пак Белгия имаше правителство, макар и преходно. А и след дълги скандали валонци и фламандци успяха да постигнат споразумение по два важни въпроса: разделението на двуезичния изборен окръг около Брюксел и държавна реформа, която дава на фламандци и валонци повече автономност. Въпреки това повечето европейци вероятно са поглеждали с недоумение към малката страна, задавайки си въпроса, на какво се дължи тази толкова дълбока вражда.

Раздорът започва преди много години. Фламандците, които са повече и по-заможни, се чувстват използвани заради това, че издържат по-бедните валонци. Всъщност Белгия е нещо като умален вариант на Европа, където богатите държави помагат на бедните. Белгийската криза задава въпроси, които важат и за европейците - колко политическа и икономическа автономност следва да имат регионите в ЕС? От кой момент нататък определени интереси ще започнат да застрашават Общността?

Корените на нестабилността

През последните месеци много белгийци си задаваха въпроси от рода на: какво би станало, ако страната се раздели на две? Какво изобщо още свързва гражданите й в една държава? В крайна сметка Белгия е изкуствено създадена през 19 век. Обединението не е постигнато по естествен път, а е било наложено. Тъкмо това прави положението в страната сега така нестабилно. На хората им липсва общ език, общи символи, като изключим краля, които да създадат нещо като национална идентичност.

С други думи няма исторически причини, Белгия да остане в сегашните си граници. Нациите са политически конструкции, които не са създадени, за да издържат вечно. Аргументите срещу евентуалната подялба на Белгия са по-скоро от прагматично естество. И за двете страни разделението би се оказало много по-скъп вариант от съжителството. А и подялбата не би им дала кой знае какви предимства, тъй като и сега фламандци и валонци имат автономността, която всъщност целят. Но ако останат заедно, трябва да действат като партньори, в брак без любов. Но и брак, който може да работи за благото на всички. Историята сочи, че във времена на кризи обединените структури са по-силни от самостоятелните.

АГ/ЙР/Е. Видински; Редкатор: Е. Лилов