Димитър Бербатов се отказа от националния отбор по футбол и немалко бяха хората, които надигнаха вой: това е предателство, лигавщините на голямата звезда, забравила откъде е тръгнала. Обвиниха го в какво ли не - че се бил възгордял, че не можел да понесе отговорността, че бил неспособен да поведе отбора към успехи, че бил егоист, че го било страх и т.н.

С две неща не съм съгласен

Първото е отнемането на правото на всеки човек да прави каквото желае, стига да не вреди на другите. Димитър Бербатов се отказа от националния отбор в своя футболен епогей. На 29 години той лиши България от своите изключителни футболни умения. Така мислят редица хора. Да, за феновете му това е тъжно. И за мен е тъжно. Но същият този играч бе повече от десет години част от националния отбор, отбелязвайки 48 гола в 78 мача. Да припомня, че това го превърна в рекордьор по отбелязани голове с националната фланелка. Ако е решил, че не желае повече, че иска да даде път на младите, това е негово право. Дори не мисля, че трябва да се оправдава за едно подобно решение.

Второ: притеснява ме националистическата гледна точка. Като се отказал от българския национален отбор, Бербатов се бил отказал и от родината си. Изкуствено създаване на напрежение на базата на цветисти популистки епитети като - българщина, родина, национално и пр.

Всички онези, които обвиняват най-добрия български футболист след Христо Стоичков, би трябвало да си дадат сметка, че ако отказът на Бербатов от националния отбор му помогне да подобри играта си в Манчестър Юнайтед, той ще прослави много повече България, отколкото ако си губи времето и енергията с полуграмотни футболисти в националния отбор, където беше като бяла лястовица.

Eдна птичка пролет не прави

С представянето си в последните две срещи на Манчестър Юнайтед Бербатов показа, че решението му да играе само в клубния си отбор е повече от правилно. И ако завърши сезона с висока оценка, печелейки трофеи, България ще има много повече полза от това, отколкото да винят само него за поредния провал на националния отбор.