"Очаквахме справедливост, а получихме правова държава” - с този афоризъм източногерманската правозащитничка Бербел Болай обобщава чувствата на своите съграждани след обединението на Германия. Отрезвяването и дори огорчението на мнозина обитатели на Източния блок след промените през 1989-1990 година могат да се сгъстят в още сходни сентенции: „Очаквахме свобода, получихме нови зависимости” или „Очаквахме благоденствие, получихме капитализъм.” Очевидно и хората в България, и техните сълагерници от тогавашното заведение със строг режим, наречено „социализъм”, 20 години след промените още живеят с усещането, че нещо са сбъркали при смяната на системата, че нещо са пропуснали, че нещо са недогледали. Или пък, че някой коварно им е откраднал привлекателното местоназначение и ги е натоварил на конски вагони към някакъв суров, хладен и враждебен свят.

Homo sovieticus - зает с биографични разкопки

Не случайно бившите обитатели на лагера и до ден-днешен непогрешимо се надушват из въпросния суров, хладен и прочие свят. Един българин със „социалистическо” минало винаги ще се разбере много по-бързо с един източногерманец или румънец, отколкото със западногерманеца или с италианеца. Уютът на кухненското дисидентство, малобройните и ръбести стоки, политическите вицове, недоверието към властта и към всичко колективно все още обединяват някогашните пролетарии от всички страни.

Ако не броим онези, които посрещнаха промените като активни дисиденти или пък като все още вярващи комунисти (две малобройни групи, струва ми се), мнозинството homo sovieticus (по Александър Зиновиев) в момента извършват – къде съзнателно, къде не – биографични разкопки или биографичен градеж на поне един от следните обекти: конформизъм, наивност, носталгия, ренегатство.

Конформизмът и пригаждането бяха не само характерна, масова практика на онова общество. Те са не само конституираща част от т. нар. „български национален характер”. Конформизмът и пригаждането всъщност гарантират оцеляване на всеки индивид във всяко общество. Да, това общо място кънти на кухо, но и българите, и останалите обитатели на новите европейски демокрации често-често се сблъскват с това обвинение – чуват го както от своите собствени деца, така и от съжителите си в европейския дом. И не само го чуват.

Във вакуума на прехода

Мнозина от тях (от нас) все още имат по някой соц-скелет в гардероба. Кой влязъл в партията, заради кариерата, кой надничал из хорските кухни като ДОТ, кой натопил колега заради вицове или се вредил с връзки за апартамент. Обикновено като обяснение се мрънкат някакви фрази за обикновените хорица, за човещинката, за „такова беше времето”, а в сянката на същото това време остава тогавашната масова деморализация.

Деморализация както в смисъл на пълна пасивност и апатия, така и на изкривен морал, пригоден с какви ли не телчета, клинове и лепило към онова общество. Тъкмо този самоделен морал пораждаше и очакванията за справедливост, вместо която обитателите на социализма изневиделица получиха правовата държава – или поне идея за такава. Промяната ги (ни) свари съвършено неподготвени. Свикнали да се придвижват опипом в едно пространство без ясни права и задължения и без обвързващи ценности, хората на социализма изведнъж осиротяха, оказаха се във вакуума на прехода.

Опозицията - дете на думите, а не на цифрите

Наивността просто удължава конформизма в месеците, дори в първите години след промените. Наивно вярвахме, че системата подлежи на реформиране, наивно си представяхме, че свободата ще дойде без отговорности, наивно очаквахме бързо и масово благоденствие. Ако извъртим обратно лентата на първите месеци след свалянето на Тодор Живков в България, с удивление ще установим, че тогава за икономика почти не се говореше. В България, както и другаде в „братските страни”, антикомунистическата опозиция преди и непосредствено след промените беше дете на думите, а не на цифрите. За тази опозиция свободата на словото изглеждаше много по-насъщна от свободата на икономическата инициатива, а парламентарната демокрация – по-спешна от приватизацията.

Така нежните революции, кръглите маси и безкрайните телевизионни дискусии (особено в България, където публицистичният взрив на съветската перестройка отекна най-силно) се заплетоха в ялови ретроспекции, в борби срещу сенките на Държавните сигурности и в битки за словесно и дискурсивно надмощие (нека си припомним трогателните спорове около обръщението „господин” или около президент/председател), докато в подмолите усилено се мътеше новата олигархия, а споменатите Държавни сигурности трансформираха кражбата на технологии в частен бизнес и приватизираха някогашните държавни канали за контрабанда.

Социализмът - не само мирис на печени чушки

20 години по-късно някогашният homo sovieticus преработва миналото си главно с два инструмента: носталгия и ренегатство. В споменатия студен и прочие свят милионите уникални лични биографии много лесно се оказаха отпадъчен продукт на проваления обществен експеримент, но за отделния човек собствената му биография често е почти единственият капитал, оцелял в бурите на прехода. Само дето тази биография няма нищо общо със сегашния свят. И в опита си да помири своето частно и обозримо минало с необозримото и тревожно настояще, човекът тръгва да ремонтира биографията си. (Би искал да ремонтира по-скоро настоящето, но не може – нали пътува в споменатия конски вагон, където никой за нищо не го пита...)

Така сивият, лицемерен и настръхнал свят на социализма внезапно грейва с идилични картини и пейзажи, населва се от топли и добросърдечни хора, изпълва се със спокойствие и мирис на печени чушки. Дотам, че човек е склонен да се затрогне дори от спомена за доброволните отряди и за ленивите профсъбрания с похъркващата колежка на съседния проскърцващ стол. Тъкмо на фона на тази носталгия сякаш е крайно време да оправдаем ренегатите – хората, които се отказват от това си минало, които вече не го искат, които не искат и себе си в това минало. Защото единствено кравите не променят възгледите си.

Статията е писана по поръчка на българското издание на "Форин полиси"