Постоянен обстрел, недостиг на храна и вода, прекъснати комуникации, невъзможна евакуация: така изглежда ежедневието за жителите на Чернигов, които преди войната са били 285 000. Градът може да има същата съдба като тази на обсадения Мариупол. Блокираните хора в Чернигов се опасяват, че могат да бъдат забравени от света и разказват какво са причинили руските войски на един от най-старите градове на Украйна.

ДВ помества историите на трима жители на Чернигов, чиито имена са променени от съображения за сигурност.

Олена: "Лягах си с кухненски нож под възглавницата"

"На 24 февруари, в деня на руското нападение срещу Украйна, бяхме с моя приятел в Киев, но аз веднага тръгнах за Чернигов, където е цялото ми семейство. През целия път плаках. Още първата нощ трябваше да се скрием в мазетата на сградата, в която живеем. Стъклата на прозорците трепереха от бомбардировките.

Понеже руските войски не успяха да превземат Чернигов бързо, започнаха да тероризират целия град. Край жилището ни постоянно избухваха взривове. Спях по 3-4 часа на ден, с дрехите. На първи март войските вече бяха много близо до града и обстрелът стана още по-интензивен. Страхувахме се да излизаме навън. Само веднъж успях да притичам до най-близкия магазин и до една аптека.

Хранехме се със запасите, които имахме. Ставахме в 4 часа сутринта, когато беше сравнително спокойно, и набързо приготвяхме нещо: елда или макарони, хранехме се предимно в мазето - заради въздушните тревоги.

Заради слуховете, че руски саботьори могат да използват цивилни граждани като жив щит, а мазето не се заключваше, последните няколко дни в Чернигов спахме в жилището. Лягах си с кухненски нож под възглавницата и с фенерче. Вече бяхме чули, че в Херсон има изнасилени жени.

Но в жилището бе непоносимо: руските изтребители летяха толкова ниско над сградите, че покривахме главите си с възглавници. Това чувство за безпомощност и паника е ужасно. Накрая един мой познат успя да убеди майка ми да напуснем града. На пети март тръгнахме - въпреки забраната и опасността от въздушни нападения. Ако се бяхме забавили само с един ден, бягството вече нямаше да е възможно.

Сега, след като от няколко дни вече сме на по-безопасно място, с майка ми продължаваме да се стряскаме при всеки шум. Аз пък по навик се крия под леглото всеки път, когато завие сирената."

Дмитро: "Помагаме при копаенето на гробове"

Началото на войната заварило Дмитро в едно село близо до Чернигов, където още от първия ден започнали тежки сражения. Два дни по-късно той и семейството му успели да избягат в Чернигов. Там основал заедно с приятели доброволческа инициатива, която снабдява хората с храна и медикаменти. 

"С всеки следващ ден положението става все по-тежко: руснаците сринаха половината град - обществени сгради, училища, библиотеки, паметници на културата, спортни съоръжения. Сега в града са останали около 100 хиляди души, предимно пенсионери. Някои продължават да излизат навън, подценявайки опасността. Но повечето хора се крият през цялото време в мазетата. Мнозина имат психически проблеми, но няма кой да им помогне. Има и болни, които са приковани на легло.

Ток и отопление няма отдавна, храната и питейната вода не достигат. Хората събират дъждовна вода или източват радиаторите. Случващото се в Чернигов е истинска хуманитарна катастрофа. След като всички мостове бяха разрушени, на града бе наложена пълна блокада. Някои магазини са отворени, но рафтовете са празни, а цените - непосилно високи. Преди хората питаха за мляко, месо или яйца, а сега са доволни, ако успеят да се доберат до парче хляб и чаша вода. Много хора гладуват, а молбите за помощ, които отправят към нас, са просто покъртителни. Цяло щастие е, че успяхме да платим на една пекарна, която ще ни достави хиляда хляба. Включваме се и в копаенето на гробове. Трудно е да определим броя на жертвите, тъй като под руините все още лежат много затрупани хора. Евакуация засега не е възможна."

Олександър: "Не мога да се сетя за ден без взривове"

"Повечето жители на Чернигов вече са напуснали града - без да е бил отварян сигурен хуманитарен коридор. Всички пътища са блокирани, няма как да получим хуманитарна помощ. Единственото ни спасение са консервите и бурканите в мазета и гаражи.

Питейна вода има само в някои райони на града. Тя се доставя с водоноски и се разпределя между хората. Ток нямаме отдавна, на места работят генератори, но те се нуждаят от гориво, което не достига. Газ засега има, но не навсякъде. Хората си приготвят храна, като палят огън в задните дворове на жилищните сгради. 

От две седмици и сирените в града вече не работят, вероятно защото няма ток. Крайните квартали на града са обстрелвани непрестанно - не мога да се сетя за ден без взривове в Чернигов. Понеже съм с увреждания, съм негоден за военна служба. Но се записах доброволец и сега помагам при разпределението на най-необходимото за хората.

Войната е нещо ужасно. Може и да ви се стори банално, но само който не го е изпитал на гърба си, не знае колко съм прав."