Благотворителността в България е нещо като водната леща. Това е едно извънредно досадно растение, което, попаднало в иначе чист водоем, бързо го превръща в задушено, зелено блато. Появява се Бог знае откъде, семенцата й се носят във въздуха, развиват се изключително бързо и даже - в негостоприемна среда.

А средата на българското общество определено е негостоприемна. За разлика от българската психика. Българската психика е доста гостоприемна среда. Българинът (колкото и да не ми се ще да правя обобщения) е кротък, лишен от самочувствие човек. И именно този човек, измъчван от вечното си и изконно чувството на вина на роба, скатаващ се от работа и криещ по сенките, много лесно се склонява към благотворителности и всякакви купувания на всевъзможни индулгенции. За болната съвест.

На кого всъщност дарявам?

Нека го кажа веднага: аз обичам благотворителността и сам се стремя към нея с все сили! Но когато тегля пари от банкомат, а той при всяка операция пуска по една деликатна, но осезаема порция кръвчица от моята тънка банкова сметка (в полза на клетите банкери), и в същото време с голям и нагъл надпис ме приканва да даря лев на децата в неравностойно положение - е, тогава се сещам за водната леща.

Хиляди инициативи с благородни имена хвърчат и се преплитат в пространството! Получаваме есемеси с настояване да изпратим дарителски есемеси! Получаваме подканващи имейли да изпратим дарителски имейли! Говорителките по телевизията ни подканват да дарим лев за някое дете с неизлечима болест, а говорителките по радиото - за някой старец с лечима болест. От чешмите ни тече вода със съдържание от кислород, водород и покани за дарителство!

Тук начаса усещам, че някой кротък и милостив благодетел вече иска да ме убие. Защото ме е заподозрял в омраза към милосърдието на себераздаването! Не е така, повтарям. Просто искам да предупредя, че задушаването на въздуха с безразборна, профанизирана, съмнителна, необмислена благотворителност има крайно негативен ефект именно върху самата Благотворителност!

Благотворителността като китайска тениска

Нека се откажа от първото си сравнение, от тази доста нахална метафора - за водната леща. Сега ще сравня благотворителността с евтин продукт, залял пазара. Благотворителността в момента прилича на китайска стока, която се пробутва на всеки щанд. И абсолютно всеки разумен потребител изпитва ужасни съмнения в качеството й. Тя изглежда крайно съмнително именно с нищожната си цена и с повсеместното си разпространение. Отваряш буркан с люти чушки, но вътре вместо тях седи малкото ангелче на благотворителността, държи меч от Досада и те подканва да дариш един есемес за някой милионер, страдащ от кокоша слепота, който спешно трябва да отиде да се лекува в Австралия!

Ти тръпнеш. И по типично български начин се колебаеш. От една страна - измъчван от българското си чувство за вина - не можеш да откажеш. Знаеш, че трябва да си купиш индулгенция. Знаеш, че трябва да почистиш с нещо гузната си съвест. А тя е гузна, защото несъзнателно си убеден, че носиш вина за това. Задето живееш на грозно място и си беден. Усещаш, че не може да не дариш. По същата причина, поради която храниш бездомните кучета, които след това изяждат баба ти.

Кислород или отрова за душата?

От друга страна - дразниш се страшно, защото си почти сигурен, че ако не целите суми от повечето благотворителности, то поне част от тях, отиват в джобовете на богати и нагли хора. И така - ти си раздвоен, а това те прави раздразнителен и агресивен. И ето, изграждаш условен рефлекс: всеки път когато стане дума за благотворителност, ти да изпитваш не щастливото чувство, че душата се открехва, а някаква мъчителна смесица от гузност, срам, гняв и безсилие.

Хем знаеш, че не можеш да помогнеш на всички, хем си даваш сметка, че те имат нужда от помощ, хем се съмняваш, че помощта ти ще отиде в гушата на някой изедник, хем се срамуваш по християнски от тия си съмнения. И ето, вече само при споменаването на благотворителността ти става зле! Болката и злобата на безсилието. И за да реагираш някак си на това лошо и мъчително чувство, ти правиш едно от двете неща. Или смазваш себе си и насочваш цялата си агресия навътре. Казваш си: аз съм лошият, аз съм мръсник, дето така се колебая да дарявам! Или - в повечето случаи - се озлобяваш към самата идея за дарителство и благотворителност!

Крадецът вика: дръжте крадеца!

Започваш да извършваш един грамаден пренос. Пренос в психоанализата се нарича тази защита, при която ние (за да опазим от нараняване собствената си душа) несъзнателно пренасяме свои лоши и неприемливи помисли и чувства върху други хора. В народния език този феномен е описан блестящо: крадецът вика „дръжте крадеца!”

Ние смятаме, че всички, които се занимават с благотворителност са мошеници, защото не другаде, а именно у нас, в нашите собствени подсъзнания, кипят ужасни и плашещи помисли (които ние естествено не съзнаваме!). Тези помисли изглеждат горе долу така: ех как бих си присвоил тези дарени пари, ех как бих изчезнал с тях, само да ми паднат - на Сейшелите или на Малдивите! Но както казах - тези помисли и желания са напълно неприемливи и за да защитим собствените си души, ние несъзнателно пренасяме тези чувства и помисли върху други. Върху тия, които наистина се занимават с благотворителност, да речем.

Хайде без лицемерие

И ето така в България витае недоизказано едно съмнение. Или даже убеждение. Че всяка благотворителност е чиста проба мошеничество, създадено за облагодетелстване на разни богати и нагли изедници. И у мен, в моята душа, това съмнение е завзело голям и важен обем. Завзело го е като водна леща. Всъщност не благотворителността, а съмнението в нейната честност е водната леща, която пълни въздуха и пространството.

И какво лечение измисли ти, всезнайко? - ще попитате веднага.

Измислих следното: За тези неща трябва да се говори много. Много. И искрено. Не празни приказки, както обикновено. Не с жалкия и кух патос, така характерен за това говорене. Да се обсъждат именно фалша, демагогията, популизма, лицемерието. С железния, нагорещен нож на разума и искреността да се разчовъркват именно тези детайли. И...това е.

Автор: К. Терзийски, Редактор: А. Андреев