А кой министър-председател обяснява отсъствието си от парламента с аргумента, че не харесва хората, които са там? Това трябва да е някой, който още не е научил какво се прави в един парламент. Иначе щеше да знае поне това, че парламентът не е място, в което работят хора, които да ти харесват. Нито пък хора, които да харесват теб, ако си премиер.

Да не жумиш в играта на жмичка

Много често е точно обратното – в Народното събрание работят хора, които никак, ама никак не те харесват. И отгоре на всичкото в длъжностната им характеристика пише следното: че те трябва да дебнат за всяко нарушение от твоя страна, за да те привикат да им го разясниш, стига да можеш. Ако не отидеш там с аргумента, че те не ти харесват, това е все едно да не жумиш в играта на жмичка с аргумента, че ако зажумиш нищо няма да виждаш.

За по-възрастните хора аналогията е друга. Те знаят, че на онези, които по длъжностна характеристика не харесват премиера, а в същото време работят в парламента, им казват „опозиция“. И че цялото събитие, което протича в Народното събрание по описания начин, е част от парламентаризма. Ако премиерът каже, че няма да ходи в парламента, докато там обсъждат вот на недоверие към правителството му, значи проблемът вече не е между премиера и опозицията, както навсякъде, а е между премиера и парламентаризма като такъв.

Ето това се нарича путинизация на политическия живот – да върнеш на нулата онези демократични реформи, които мъчително си проправяха път след половин век тоталитаризъм. Парламентаризмът беше едно от безспорните завоевания на българската демокрация. Никой досега не си е позволявал да го иронизира и инфантилизира до такова оглупяване.

„Путинизация“ е термин, който се използва в обществата на Европейския съюз и САЩ, за да посочи вторичен отказ от трудно постигнати в близкото минало демократични промени. Последната страна, към която беше отнесен терминът „путинизация“, беше Унгария, след като там беше гласуван закон, практически забраняващ свободата на словото.

Впрочем, второто безспорно завоевание на българския преход беше свободният печат. Днес за него можем да кажем много неща, но сред тях надали ще бъде това, че той е свободен. В последните десет години медиите бележат небивал регрес и отказ от свободолюбие.

"Не обичам да не ме харесват"

Това надали трябва да се брои за заслуга точно на сегашния български премиер, но специфичната любов, която премиерът изисква към своя образ, със сигурност помага за повсеместната автоцензура, която българските медии практикуват в момента.

Третото завоевание на прехода така и не беше постигнато до задоволителни нива, така че то би следвало далеч по-лесно да подлежи на ревизиране – това е елементът зачитане на общественото мнение. Но колкото и да е невероятно, този елемент е единственият, който някак си спъва тоталната българска путинизация.

Причината е отново премиерът и неговото трогателно откровение, изречено още преди да стане премиер: „Не обичам да не ме харесват“, беше казал той пред един все още неовладян вестник.

Автор: Татяна Ваксберг, Редактор: Александър Андреев