С референдума за членството на Великобритания в ЕС Камерън всъщност играе хазарт, твърдят критиците на британския премиер. Според тях, Камерън се води не от политическия разум, а от желанието да успокои еврофобите вътре в своята Консервативна партия. Само че по този начин поставя бъдещето на партията над благото на народа си. На критики е подложен и самият инструмент: допитването до народа по определение не е подходящо, когато трябва да се вземе решение по един тъй комплексен и съдбовен въпрос, смятат критиците. Но и двата им аргумента звучат по-убедително, отколкото всъщност са.

Колко далеч е Лондон от Брюксел?

Да, Камерън не искаше референдум, по този въпрос критиците му са прави. Когато преди десет години беше избран за лидер на консерваторите, той обеща да освободи партията си от европейското „празнодумство”. И се провали. Междувременно обаче се промениха и политическите рамкови условия. От британска гледна точка ЕС се превърна в двукласово общество, в което държавите от еврозоната се стремяха към една все по-дълбока интеграция, докато значението на държавите със собствени валути ставаше все по-периферно. Желанието на няколко водещи държави в ЕС за все по-нататъшно хармонизиране на правилата очевидно влизаше в противоречие с правомощията на Брюксел, пък и с интересите на много граждани. В резултат подкрепата за антиевропейската партия „Юкип” нарасна неимоверно - на евроизборите през 2014 година тази формация получи най-много гласове.

Това несъмнено увеличи натиска над Камерън и неговата партия. Но недоволството по адрес на ЕС, което допълнително се увеличи вследствие на гръцката криза и хаоса около бежанците, се шири далеч отвъд границите на дясно-консервативните кръгове в страната. Днес на Острова вече не е необичайно да си евроскептик. Дори либералдемократите, които - редом със Зелените - са единствената партия, подкрепяща безусловно британското еврочленство, вече в прав текст казват, че ЕС трябва да се реформира. Мнозинството британци са се отчуждили от Брюксел и смятат, че вотът им за членството в Европейската икономическа общност през 1975 година изобщо не бива да се тълкува като мандат за един политически съюз, камо ли за един вид супердържава. И затова решението да се даде гласност на това настроение чрез нов референдум не е нито „тактическо”, нито „популистко”, а просто демократично.

Какво искат британците?

Засега не се потвърждават и опасенията, че един референдум само спъва диференцираната аргументация и активира низките инстинкти на народа. Напротив, дебатите се водят на високо ниво, а исканията на Камерън към ЕС са смислени. Повече конкурентоспособност, защитни клаузи за държавите извън еврозоната, връщане на определени компетенции, прегради срещу т.нар. социален туризъм и въобще ремонт на една система, която вече е натрупала доста годинки. Европейските партньори може и да се съгласят с тези искания. Съвсем друг въпрос е обаче дали това ще накара британците да останат в един подобрен, но не и основно променен ЕС.

Стилът на дискусиите във Великобритания - остър, ръководен от конкретни интереси и лишен от всякакви национални комплекси - понякога шокира външните наблюдатели. Но тъкмо този стил, независимо от всички предразсъдъци и клевети по адрес на Брюксел, спомага за един избистрен поглед към силните и слабите страни на ЕС. Този съюз трябва да се самодоказва по съвсем различен начин в една страна, която се гордее с вековната традиция на своите демократични институции. Тоест - защо да сменяме нещо, което се е доказало (Уестминстър), с друго, което още не се е доказало (Брюксел)?

Тъй че британците са заслужили не нашето съжаление, а по-скоро едно високо признание. Че дори малко завист. Вярно е, че в тази страна, която е родина на свободното слово, и до днес има забранени мисли и забранени думи, но това не се отнася до дебата за ЕС. И в лагера „Оставаме”, и в лагера „Напускаме” се води остра полемика, правят се мисловни експерименти, разменят се огнени аргументи. С две думи: страстно и открито се дебатира за бъдещето на страната.

Урок по демокрация

При това този дебат изобщо не ни мъчи с дребнотемие. Да, филистерите, каквито има доволно много в редиците на „Юкип”, продължават да се занимават и с второстепенни въпроси, но като цяло се дискутира по редица важни проблеми, които другаде на практика отсъстват от европейската дискусия: Дали пък огромните усилия да се постигне консенсус между 28 държави-членки не похабяват прекалено много политическа енергия, която иначе може да се вложи в справянето с неотложни предизвикателства? Няма ли да бъде далеч по-ефикасно, ако отделните национални държави гъвкаво и бързо са споразумяват помежду си по отделните въпроси? Не е ли възможно отделни държави (или групи от държави, обединени от общ интерес) да сключват по-бързо и по-ефективно споразумения за свободна търговия с трети страни? За разлика от евроскептиците на континента, в Обединеното кралство повечето критици на ЕС не са нито шовинсти, нито протекционисти. Напротив, Brexit е за тях един вид освобождаване от европейската провинциалност. Дори онези, които имат добри аргументи в полза на британското еврочленство, уважават позициите на опонентите си. Казано накратко: дискусията е остра, но честна, а това се отразява добре на демокрацията и подхранва узряването на едно добре обмислено всенародно решение.

Йохен Бухщайнер, „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг”

www.faz.net

Всички права запазени. Frankfurter Allgemeine Zeitung, Frankfurt am Main