Дълго време следите от това престъпление са оставали прикрити. През 1843 година император Педру Втори наредил да засипят кея на старото пристанище в Рио де Жанейро по повод пристигането на италианската му годеница. Между 1774 и 1831 година по този кей са преминали 700 000 роби от Африка – повече, отколкото в която и да е друга страна на света. Онези от тях, които не оцелявали след продължителното пътуването през Атлантика, били пренасяни до близкия хълм и захвърляни върху купищата смет и трупове на умрели животни.

През 1996 година едно бразилско семейство открива това "гробище на новите тъмнокожи" под основите на къщата си. Създаденият от семейството мемориал сега обаче е пред закриване. От една година насам държавата не отпуска никакви средства за него. При това старият пристанищен квартал на Рио "Малката Африка" преди година бе обявен от ЮНЕСКО за част от световното културно наследство. Елемент от него е и откритият "робски кей". Официална Бразилия обаче не обича да си спомня за робството.

Англия принуждава Бразилия да сложи край на робството

На 13 май 1888 година престолонаследничката Изабела отменя робството с т.нар. "Златен закон" – това става без кръвопролитна гражданска война като в САЩ и без бунтове на робите, като в Хаити през 1794 година. След като през 1845 година Англия забранява на Бразилия трансатлантическата търговия с роби, по плантациите на южноамериканската държава се явява недостиг на работна ръка. Този недостиг Бразилия започнала да компенсира с внос на европейски мигранти, които работели и много по-ефикасно от бунтуващите се роби. Страната обаче слага точка на робството чак в мига, в който става ясно, че то вече не ѝ носи икономически изгоди.

Равносметката от 350-годишното робство е ужасяваща. Всеки втори прехвърлен през Атлантика африканец се оказва роб в Бразилия - само в Рио де Жанейро броят на африканците е достигал 2 милиона, а по цялото бразилско крайбрежие е имало общо 5,8 милиона африкански роби. Според официални оценки, всеки десети африканец е загивал по време на плаването през Атлантика. Пристигналите в Бразилия африкански семейства по принцип са били разделяни. Мъжете били изпращани на полето в отдалечени региони, а жените ставали обект за сексуални нападания от страна на белите си господари.

Въпреки това и до днес се шири легендата, че робството в Бразилия е било по-човешко, отколкото другаде по света. За това допринасят съхранените от онова време снимки и информации, които рядко разкриват грозната реалност. Краят на робството в Бразилия през 1888 година се оказва за повечето африканци икономическа катастрофа вместо празник на радостта. Освободените роби са оставени на произвола на съдбата - без земя, без пари и без образование. Милиони афро-бразилци и днес живеят в почти същите ужасни условия, в които са живеели и техните предци преди 130 години. Бедняшките квартали в периферията на бразилските градове доста приличат на онези, които са съществували и през 19-и век.

Две трети от 60-те хиляди души, които ежегодно стават жертва на насилие в Бразилия, са тъмнокожи. Две трети от затворниците - също. Както едно време, така и сега белите се ползват с привилегии, които често ги правят недосегаеми за закона. Насилието сред тъмнокожите често е израз на безнадеждност и безпомощна омраза.

Модерно робство

Самото робство също не е изчезнало. "Под роби човек си представя оковани във вериги гребци на галери, като във филмите на Холивуд. Железни окови днес, разбира се, няма, но хората са притиснати от икономическа принуда" казва френският представител на доминиканския орден Ксавиер Пласат.

Заедно с други католически духовници той от дълги години се бори срещу модерното робство. Под техен натиск през 1995 година бразилското правителство гласува закон срещу робството. Оттогава насам са освободени 54 000 души, полагали робски труд. Те са работили почти без пари по пасищата в региона на река Амазонка, в нелегалните шивашки фабрики в Сао Пауло или във въгледобивните мини в Североизточна Бразилия.