Да гледаме позитивно: в някои министерства бяха издигнати хора, които изглеждат професионалисти. Едва ли ще могат да извършат кой знае какво, но нека си кажа какво ми се вижда важно в тези сфери. И най-вече в една от тях.

Учител или чиновник?

Образованието в България е поставено под най-тежък обществен натиск, защото всички сме учили - и затова смятаме, че разбираме. Партии злоупотребяват редовно с промоция на идеологиите си, а медиите продават възмущения от типа „посегнаха на дядо Вазов“. В резултат институцията развива един все по-тежък рефлекс към самобюрократизиране. Мерят се параметри, следят се стандарти, а отчетността - тази нова религия на неолибералния свят - започва да превръща учителя в чиновник, който наместо да се занимава с учениците, попълва формуляри.

Парадоксът е, че въпреки това недоволството на обществото нараства. Всъщност не е парадокс: ако се замислите, доверието е точно обратното на проверката (противно на прочутата мисъл на Дзержински, шеф на мрачната ЧК). Колкото повече прозрачност - толкова повече недоверие, защото всяко нещо, което виждаме, кара подозрителния обществен разум да търси нещо друго, нещо скрито. Пращаме децата си с тайни записващи устройства, но от това не ни олеква, защото започваме да си представяме какво ли е останало извън кадъра.

В последна сметка образованието се прави от учители, даваме децата си на учители - този фундаментален факт няма как да се промени. В известен смисъл така ние ги отбиваме от себе си. Как се подбират учителите, каква е репутацията им, колко са компетентни - това е важна задача пред цялото общество. Но дали ще четат „Шестоднев" или „Хари Потър", нека го оставим на тяхната преценка. Важно е не толкова съдържанието, колкото уменията - интереса към четенето, възпитан от учителя, способността на ученика да говори за прочетеното, да мисли през него за собствения си живот. А това трудно влиза в стандарти и програми.

Четинестият червей и още нещо

Седят едни деца на чиновете и възпроизвеждат знание от типа: Как сe казват островите край Хърватска? (Хвар, Крък, Корчула). Какво има вместо бъбреци при четинестия червей? (Протонефридии). Въпросът не е в това дали подобно знание е необходимо. Въпросът е, че се изисква от всички, независимо от нивото, интересите, контекста. Стандартизираният багаж от знания е превърнат в самоцел, а един от мотивите е вероятно учителите да не губят часове и съответно работни места (такъв е случаят в университетите, където огромната аудиторна натовареност на студентите е не заради тях, а заради щатовете на преподавателите).

Всъщност едно разтоварване от бюрократичните изисквания съвсем не значи по-малко щатове, а точно обратното. Защото наместо да пълни главите с четинести червеи, училището трябва да се заеме с това да пълни със смисъл целия работен ден на ученика. Все още чувам думата „занималня“, която днес е някакъв абсурдизъм. Учениците целодневно трябва да бъдат увлечени в правене на интересни неща, където кръжокът и учебният час постепенно да се преливат, а дисциплинарните граници между предметите да изчезват. По какъв „предмет“ например учениците биха измисляли роботи? Училищен канал в Ютюб? Изследване на темата защо измират пчелите?

В тази посока постепенно биха отпаднали оценките като бюрократична форма от друга епоха. Младият човек ще кандидатства за следваща степен на образование или за работно място с проект, с портфолио, което защитава. Вярно е, че матурите уеднаквиха формата на оценяване в различните региони на страната, но какво ни грее това, ако в тестовия въпрос Ви питат какво точно чувство е изпитал Моканина, гледайки в далечината?

И започва едно дебнене дали някой е изнесъл „правилния“ резултат и дали ученикът не е имал приемателче в ухото си. Ще кажете, че с тестовете борим субективизма, но дайте да погледнем съвременния свят - не е ли той все по-фрагментиран, все по-разнообразен? Защо тогава да се връщаме към уеднаквеното знание на тромавата държава от първата модерност?

За да пораснат децата ни

За подобен обрат, разбира се, са нужни и друг тип учители: хора, които заедно с учениците да работят по интересни теми, да ги запалват със собствения си ентусиазъм. Млади, добре платени, готови да се усъвършенстват непрекъснато - това всички си го представяме, знаят го много частни учебни заведения. Въпросът е да отслабим своето подозрение към държавните институции и да ги оставим да работят с децата отвъд бюрократичните стандарти.

И накрая най-важното. Училището трябва да поеме от родителите щафетата по възпитаването на децата. В сегашния си бюрократичен вид то непрестанно връща топката към семейството - къде по идеологически причини, къде заради липса на ресурси и воля. Родителски срещи, родителски настоятелства, доучване вкъщи. Учудващо ли е тогава, че децата така и не успяват да пораснат? Че неравенствата между ученици от „добри“ и от „лоши“ семейства стремително нарастват? Трябва да го разберем и приемем: на определен етап училището поема функции на семейството, изгражда микро-общество, в което усилията на детето добиват важност. Така че когато се върне вкъщи, родителите да ахнат: Не разбрахме кога детето ни е станало голям човек.