Наградата за най-добър немски роман на годината - учредена през 2005-та, тя беше присъдена миналата есен за втори път. И за втори път бе последвана от малка сензация. Отличеният роман “Сиромасите” на 39-годишната Катарина Хакер незабавно влезе в германските класации. Романът е публикуван в издателство “Зуркамп” през пролетта на 2006-та и до този момент се е продал в 150 000 екземпляра. Подобен успех отбеляза и отличеният за 2005 година роман “Добре сме” на 38-годишният австриец Арно Гайгер. В продължение на няколко месеца сред бестселърите в барометъра на списание “Шпигел” остана също “Събирачът на светове” на 41-годишния Илия Троянов, роден в България, многоезичник, който пише и публикува главно на немски език. Абсолютен рекордьор е 32-годишният Даниел Келман с “Измерването на света” – от близо година и половина романът му оглавява класацията на “Шпигел”, досега е продаден в 400 000 екземпляра, на всичко отгоре отскоро жъне успех и в Съединените щати.

Феноменален е не само случаят с Келман, който усърдно се изявява като разказвач, критик, есеист, интерпретатор на собствените си творби и събеседник в интервюта – конкуренция, на която отдавна не издържат дори автори като Гюнтер Грас и Мартин Валзер. Литературните експерти вече диагностираха същината на явлението:

“Германците отново масово четат писателите на своя език и това не се е случвало най-малко от 60-те години насам, за да не кажем никога”, писа наблюдателят на “Зюддойче цайтунг”.

Вярно е. Но пък още по-удивително изглежда темпото, с което младите или да кажем, сравнително младите постигат литературния си пробив днес. Дори един по-скоро “аутсайдер” като Троянов, чийто по-ранен роман “Светът е голям и спасение дебне отвсякъде” намери умерен отклик в Германия, скоро след това се наложи сред най-нашумелите имена и със “Събирача на светове” спечели не само добро място в класациите, а и три награди в рамките на по-малко от година – наградата на Лайпцигския панаир на книгата миналата пролет и литературните награди на Берлин и Майнц в първите два месеца на тази година.

Бумът на новата немска литература засега е ограничен повече в собствената й езикова среда и не се дължи нито само на учредените нови награди, нито пък на друг тип поощрителни инициативи. Що се отнася до Германия, вярно е по-скоро обратното – било поради икономически кризи и общо “затягане на коланите”, през последните поне десетина години литературата осезаемо загуби тежест в културно-политическото пространство. Затова пък добива мощна подкрепа в медийното. По обществено-правните и частни канали на германската телевизия от няколко години текат най-малко пет специализирани литературни предавания; най-високи квоти има воденото от писателката Елке Хайденрайх, което се излъчва по ЦДФ. За разлика от някогашния “Литературен квартет” на Марсел Райх-Раницки, специализиран по-скоро в издаването на безапелационни присъди за имена и книги, новият тип литературен “фичър” действа като един вид рекламно-пласментен компас. Във всеки случай книгоразпространителите умело се възползват от популярността на телевизонния фичър. Във всяка по-голяма германска книжарница, например, периодично на предаването може да се види рекламен кът за обговорената книга - със самата книга, снимка на телевизионната водеща и надслов: “Елке Хайденрайх препоръчва...”. Статистиките сочат, че продажбите на съответното издание автоматично се вдигат в седмицата след излъчване на телевизионната препоръка.

Любопитно е, че феноменалното “шествие” на Даниел Келман с “Измерването на света” започва именно с интелигентно и занимателно поднесената телевизионна похвала на Хайденрайх. Което, разбира се, не означава, че самият автор няма заслуга за успеха. Обратното, още с “Времето на Малер” /1999/ и особено с “Аз и Камински” /2003/ той заяви претенциите си, че има какво да каже и с какво да изненада литературния свят. Ето как обяснява последния си роман “Измерването на света” – иронично и свежо разказана паралелна биография на географа-пътешественик Александър фон Хумболдт и математика-астроном Карл Фридрих Гаус:

“Стремежът ми беше да напиша книгата така, както би я написал един историк, който е проучил целия изворов и библиографски материал, но в някакъв момент е завладян от налудничави идеи. Който, с други думи, започва да разказва неща, които изобщо не би могъл да знае от източниците, започва безскрупулно да измисля и същевременно продължава да поднася тези измислици със сериозния, дистанциран тон на историка.”

Освен насмешливия тон - не на историка, а на самия автор - и удоволствието, което изпитва, зарови ли се в тази книга, читателят веднага ще забележи тънко изплетената мрежа от фикция, биография и история. Тъкмо добре премерената и добре структурирана смесица от фиктивно и реално превръща книгата в амбициозно литературно събитие. Едно сравнение с не по-малко амбициозния роман на Илия Троянов “Събирачът на светове” може да ни подскаже, че съвременната немскоезична книга става четена и търсена, включително защото открива свой, отчасти нов, отчасти познат, но несъмнено интересен терен в рамките на един от край време популярен жанр – този на романизираната биография. “Събирачът” на Троянов също борави с исторически източници и фикция за реално лице – английския пътешественик, етнограф и ексцентрик Ричард Бъртън. И също като “Измерването на света” превръща разказа-биография в поле за реалии, подсещания, обобщения, насочени към съвременността. При Троянов донякъде липсва, наистина, игривата, елегантна ирония, с която печели Келман. Именно с нея Келман портретира двамата си герои и чрез нея откроява мащабността и същевременно комизма, дори налудничавостта на човека, прегърнал просветителската идея за безусловната вяра във всемогъществото на разума. Разумът, който овладява и покорява света. Оригиналното немско заглавие съдържа, между другото, този двояк смисъл – думата “vermessеn” означава “измерване”, но и “самонадеяност”.

Романизираната биография е един вид съсъд: на идеята за обогатяващия и също тъй разделящ сблъсък на културите при Траянов и за примамливата сила, но и плащеща маниакалност на “чистия разум”. Впрочем, литературния афинитет към пътешественици и изследователи от епохата на начеващия преход към модерното време Даниел Келман обяснява така:

“Онова, което естествените науки откриват и овладяват е толкова по-интересно от всичко, което става, да кажем, във философията в наши дни. Не че е задача на литературата да разпространява поучения, но тя просто се насочва към тази тема и забелязва, може би малко по-рано от мас-медиите, скрития в темата заряд, забелязва застрашаващите, объркващи моменти в развитието. Неслучайно от известно време се появяват книги, отразили в някаква форма привлекателността и плашещата страна на модерната наука. Чудя се само, че няма още повече такива книги.”