Кой каквото говори - говори. А аз казвам: българин. Българинът това, българинът онова. Почти откак се помня, на устата ми е това всеобхватно обобщение. Каквото и да се случи в моя живот – най-вече неприятно, естествено – аз все намирам (ако не с удоволствие, то поне с облекчение и злорадство) причината в обобщения български характер.

Каквото и противно и неприятно да се случи в живота ми, аз въздъхвам, отпускам ръце, усмихвам се с една добре изработена философска усмивка и казвам: българска работа! Това, което се случва, се дължи на лошите качества и на лошата предопределеност на българина. А в доволната ми усмивка има и отчаяние, и презрение, и погнуса. И казвам още: Ето това е българинът! Пу! И се изплювам.

Най ме мързи да мислим...

Цял живот съм така. И понякога си помислям: А не е ли това глуповато обобщение израз на моята инертност? На моята естествена човешка слабост в разсъжденията? Защото, струва ми се, за човека е естествено да го мързи да мисли. За човека е естествено лесно да се увлича по предразсъдъците, по клишетата и по баналностите. Лесно е да се увлече по някоя хлъзгава и произволна мисъл и да я повтаря, без да помисли сам. Та нима не е мислил хиляди години земята за плоска и поставена върху гърба на слон?

Ето, и сега, когато казах: ”за човека е естествено...”, най-напред си помислих да напиша: за българина е естествено... Да, колкото по-възрастен ставам, толкова повече обобщенията ми се стесняват. Ако преди казвах по-често: „за човека е естествено” или „за човека е характерно”, сега обобщението ми се свива само до българина. Това явно се случи, защото с годините просто разбрах, че съм прекалено малък за мащабите на целия свят. И трябва да се огранича в една по-обозрима територия.

Да, ясна работа, ще каже някой: всеки млад човек е космополит, но на стари години почти всеки става патриот. Явно му се ще на стария да има някакъв по-стабилен уют на представите. Ако в младостта целият свят ни е тесен, то в старостта даже България ни става голяма.

Скапана норвежка работа!

Но защо се е развила като някакъв тумор у мене тая страст да обяснявам всичко лошо с българския характер? Въобще нямаше да се питам, ако не ми беше ясно, че тоя тумор го има у повечето ми сънародници. Всичко лошо си обясняваме от край време с тоя български характер!

Често съм се питал: дали норвежците или непалците с такова горестно себепрезрение си казват: Ето това е! Скапана норвежка работа! Или: Хубава работа, ама непалска! Почти сигурен съм, че не е така.

И ми хрумва една идея. Тя все още е малко мътна в главата ми; но едва ли ще ми стигне и цял живот, за да я избистря. Така че ще я подхвърля за оглед и за да служи като храна за разсъжденията на четящите – та дано с това се избистри.

Струва ми се, че всеки отделен българин е добър човек. Всеки българин – от Кочо Честименски, убил семейството си и себе си, за да спаси честта си, та чак до Митьо Пищова, разказващ със сълзи на очи колко добрини е направил на съгражданите си. Та всеки българин е добър човек. Воден в постъпките си от добри намерения.

Българинът иска да живее по-добър живот и да има по-щастлива съдба. Дори когато прави безобразия, той ги прави за добро. И този българин, който прави всякакви усилия, за да заживее добре и хубаво, е убеден, че щом полага такива исполински усилия, значи животът му непременно трябва да стане по-добър и по-хубав. Но той не става такъв. Българинът гледа какво се случва около него и вижда, че то не е особено добро. И българинът е изумен. Как така, щом аз правя толкова много за щастието си, то не идва? Така се пита той.

Българинът и Небългаринът

И тогава му идва на ум, че може би за това са виновни Всички останали. И проверява как се казват тези всички останали. Разравя се и проверява кои са те и какви са адресите им. И установява, че тези Всички останали, които му пречат да изработи собственото си щастие, се казват „българи”. И адресът им е България. И този човек с лекота стига до извода, че причина за бедите му са българите или за да е някак по-монолитно – Българинът.

И българинът започва да се отчуждава от тези Всички останали. Или с други думи (вижте сега какъв хубав парадокс!): българинът се отчуждава от Българина. И става така - при мен, най-вероятно и при всеки друг - че всеки българин приема себе си за някакъв друг. За небългарин, за изключение. А всички останали – за българи. И за правило. За едно лошо и измъчено правило.

И става така: срещат се двама българи и всеки от тях разкрива на другия, че смята българите за виновни за всяка беда. И някак без много да мисли, подминава факта, че и неговият събеседник до момента на разговора им се е числял към тази грозна и безлична орда на Всички останали. На българите. Не си прави сметка някак си говорещият българин, че до преди този разговор и събеседникът му е бил точно Българинът. Обобщеният, грозен и всеразвалящ образ.

Името на моя народ

Както казах в началото, замислям се напоследък за това, че тази моя глупава склонност към обобщенията се дължи на мързел и на инертна мисъл. На нежелание да се виждат конкретните неща. Които са и хубави, и лоши, и жалки, но и величествени.

И сега си казвам: Та цял живот ли ще живея, влачейки се по инерцията – с мързелива мисъл и робувайки на вестникарски клишета? Не е ли по-добре да стана светъл и осъзнат човек? Който не поставя мързеливо всяко нещо от обкръжението си на един общ, клеясал и мръсен бакалски кантар. Който оценява нещата, без да робува на баналността? Не е ли по добре?

По-добре е! Ще престана да наричам всяко лошо нещо „българин”. Ще започна да го наричам със собственото му име. И съм сигурен, че всяко лошо нещо си има съвсем конкретно собствено име. И фамилно. И то не е Българин. И като започна да правя така, надявам се, ще изчистя  малко името на народа си. Поне в моята глава.

Автор: К. Терзийски, Редактор: А. Андреев