673 - толкова срещи с публиката е провела една берлинчанка, за да им представи колекция от книги, забранени по времето на комунизма. Урсула Попиолек решила да събира тези книги още през 1989, когато Германия все ще е в еуфория от падането на Берлинската стена. Още тогава си казала, че радостта от срутването на режима може да измести спомена за това какво е представлявал този режим. И така малко по малко да отслабне и знанието за него.

Стъпка по стъпка

“Първо направих списък с тези забранени книги, а после изчислих и колко пари ми трябват. За една година, до декември 1990, успях да събера 1500 германски марки и да създам малка библиотека, част от която ми беше подарена от държавата”, разказа Урсула Попиолек в Гьоте-институт в София. Тя си спомня отлично как след тази първа стъпка нещата започнали да се развиват: книгите станали повече, родила се идеята за редовни срещи с публиката, колекцията се настанила в помещение в Културно-историческия център, на срещите с публиката взели да идват авторите на самите книги или участници в отминали събития, свързани с историята на комунизма, към библиотеката се добавили и съвременни изследвания, после и фотоархив, започнало организирането на изложби, изнасянето на доклади, била създадена неправителствена организация, която да помага с финансиране и логистика, започнало издаването на докладите в томове... Онова, което през 1989 започнало със списък забранени книги, 28 години по-късно се оказало цяла библиотека с научна дейност и стотици проведени дискусии.

Когато решили да разпечатат списъка с всичко извършено до момента, похарчили едно предълго хартиено руло. В петък Попиолек го разви в залата на Гьоте-институт и спечели овациите на дошлите на срещата софиянци, гарантирано примесени и с малко завист заради това, че това не е направено и в България. 

Диктатурата свърши, сянката остана

През тази седмица Институтът организира конференция за преосмислянето на комунистическия период в Германия и България – подобни срещи в София са дефицитни, за разлика от един Берлин, където те са по-скоро рутинни.

“В Берлин седмично се конкурират много лекции и срещи от този род, човек понякога се чуди на коя от всички тях да отиде по-напред”, обясни художничката Фанна Коларова, която от години живее в германската столица, и която представи своето изследване на болезнената тема с видимото наследство на комунизма: паметниците. Какво да се прави с тях?

Според Коларова, отговорът на този въпрос минава през една по-важна оценка: може ли да се развие демократично общество в една архитектурна среда, построена от диктатурата? И още един въпрос: отговаря ли културата на паметта в България на моралните норми за добро и за зло?

Еволюцията на градския център

Фанна Коларова описа промяната на българските градове с окото на художник: между 1878 и 1944 центровете им представляват хармонично застроени квартали с много зеленина, които идват на мястото на ориенталския тип архитектура. В продължение на 66 години центровете са ориентирани към държавната управа (кметството), религиозния център (църквата), културното средище (читалището, театъра, библиотеката). По-късно, независимо от политическата обвързаност на България с нацистка Германия, в архитектурата на големите градове така и не навлизат архитектурни ансамбли в онзи стил и мащаб, които са свойствени на изградените по същото време в Германия.

Нещата се променят радикално след 1944, когато БКП налага в оформлението на общественото пространство стила на европейските тоталитарни режими. Коларова цитира един пример, илюстриращ светкавичния завой във визуалните изкуства – веднага след 9 септември 1944 в центъра на София е поставена т. нар. временна монументална украса. Това е огромна гипсова пластика, представляваща жена с петолъчка и две мъжки фигури, вдигнали за приветствие юмруци. Била е създадена за броени дни от скулпторите Иван Фунев, Николай Шмиргела и Владимир Димитров.

Накъде с паметниците?

По-нататък се променят централните площади на селищата, които вече са ориентирани към новопостроен партиен дом, тоест, към центъра на властта. Площадът е покрит с каменни плочи и по него няма нито дървета, нито зелени площи, уточнява Коларова. Според нея, това служи не просто за улесняване на манифестациите, но и за отбрана при евентуално нападение.

Друга голяма промяна е повсеместното изграждане на грамадни благодарствени комплекси и монументи, както и поставянето им на централни, или на достатъчно видими, места. Такива примери представляват Паметникът на Съветската армия в София или на Альоша в Пловдив и Бургас. На въпрос на ДВ къде е решението, Коларова е категорична, че тези паметници трябва грижливо да се запазят и да се преместят. И добавя: “Софийското поле е достатъчно голямо, за да побере такъв музей.”