В продължение на десетилетия българите не се умориха да повтарят колко са толерантни. Това се оказа една от най-ценните експортни характеристики, които политическият елит не пропускаше да подчертае. Обикновено за илюстрация служеше непълният разказ за спасяването на евреите. Естествено, насилственото преименуване на българските турци изобщо не се споменаваше.

Затънали до гуша в омраза

Общо-взето такъв беше преразказът на най-новата българска история по въпроса "мнозинство-малцинства", с който българското общество напусна своето комунистическо минало и започна да гради демократичното си настояще. Толерантен и политически коректен, макар и лицемерен, беше доминиращият официален език.

Двайсет години по-късно в публичното пространство звучи доста по-разнообразен хор от мнения; естествено, най-кресливо се открояват гласовете на националистите, които сръчно си присвоиха класическите клишета на крайно десните ксенофобски формации.

Когато говорим за проблем в диалога "мнозинство-малцинства" в България, става дума главно за отношенията с турците и циганите. Тези отношения са претоварени от клишета и негативни стереотипи, с които мнозинството стигматизира другия и отдалечава възможността за нормално общуване. Стигна се до там, че мнозина от обикновените хора, дори и съседите, които съчувстваха на пострадалите по време на т. нар. "Голяма екскурзия", започнаха да се настройват срещу турците и да нервничат заради високоговорителите на софийската джамия.

Тук не коментирам ролята на Доган за антитурските настроения. Това е отделен и сериозен разговор. Проблемът, който ме вълнува, е културата на диалога. Темата следователно може да се формулира така: какво пропуснахме в годините на прехода, за да осъмнем днес затънали до гуша сред немислими някога хейтърски форуми и недопустими някога фашизоидни изстъпления? Какво се случи с един по същество кротък народ, който никога не е умеел "силно да мрази"?

Политика с кафяв оттенък

Настъплението на крайно дясното в Европа има класическо обяснение. В основата на антиимигрантската реторика са икономическата криза, страхът за хляба и обедняването на населението. Но българският случай е различен. Защото в родовата съдба и историческата памет на българите няма толкова много омраза.

За влошаването на отношенията с турците и циганите главната вина носят политиците, които не само не изградиха схеми за интегриране на малцинствата, но и систематично саботираха българския модел на съжителство. В тази политическа манипулация участваха и Георги Първанов, и Иван Костов, и Алексей Петров, и Бойко Борисов… Вина имат както червените, така и сините елити. Не коментирам кафявите.

Именно високомерното отношение на мнозинството доведе до радикализация на малцинствата. А удобни посредници на целия този процес станаха всички тиражни медии.