Наближаваме България: след десет-дванадесет часа път с автобус от Виена в утринния здрач вляво от нас вече започват да се виждат склоновете на Стара планина - входът към този забравен край на Европа, към една задрямала малка страна.

В панелен блок в София ни очаква закуската - пържени мекици с пудра захар и мармалад. От кухненското радио звучат новините, четени с приповдигнато-тържествен тон. В 2014-та ли сме наистина или все още в 1989-та? В България човек никога не може да е съвсем сигурен.

Недоверие

Тодор Живков управлява тази страна в продължение на 35 години. В крайна сметка той се оказва най-дълго задържалият се на власт партиен шеф в Източния блок. Затова наглед безболезненото му отстраняване от Централния комитет на 10 ноември 1989 г., само ден след падането на Берлинската стена, изпълни българите с голяма доза недоверие.

Те не хващат лесно вяра, и до ден-днешен. В разговор с чужденци и особено със сънародници неизменно реагират с известна предпазливост, често прикрита зад навъсена физиономия. Желязната завеса, спуснала се над балканската страна след края на Втората световна война, така и си остана не съвсем докрай премахната.

"Пасивен народ"

Строго погледнато, Желязната завеса имаше само една единствена пролука - към Съветския съюз, защото южните страни-съседки на България - Гърция и Турция бяха част от НАТО; Титова Югославия пък се изолира от Източния блок и беше смятана за неблагонадеждна.

И дори на Север, в Румъния, където управляваше Николае Чаушеску, самозваният "гений на Карпатите", от двете страни на границата се простираше строго охранявана зона, през която дори военните и тайните агенти на режима можеха да преминават само със специално разрешително.

Режимът на Чаушеску рухна сред кръв и насилие, а самият диктатор и жена му бяха разстреляни на 25 декември 1989 г. след като беше осъден на смърт по бързата процедура. Съвсем другояче се развиха нещата в България. "Българите са пасивен народ" - тези думи най-често чуваха западните репортери, които бяха дошли в София през ноември 1989 г., за да наблюдават и информират за политическата промяна. Те така и не станаха свидетели на гигантски демонстрации или на ликуващо от промяната множество.

Началото на промените в България

На 3. ноември, когато природозащитното движение с демократична насоченост "Екогласност" успя да събере на демонстрация в София няколко хиляди демонстранти, това вече беше отчетено като успех. 1989-та - годината на политическите промени в Европа, макар и с известно закъснение, все пак обхвана и България.

През януари същата година Франсоа Митеран пристигна на посещение в България, по време на което разговаря със студенти в Софийския университет. Какво е мнението на френския президент за страни, в които диктаторите остават на власт въпреки волята на народа, пита го млад българин. И тъй като Тодор Живков седи до френския президент, Митеран хитро отвръща: "В някои обстоятелства е по-важно да зададеш въпрос, отколкото да получиш отговора".

На следващата сутрин Франсоа Митеран кани на закуска във френското посолство дванадесет критични към режима интелектуалци. Сред тях е философът и бъдещ президент на България Желю Желев. В България нещата започват да се раздвижват, макар и бавно. 25 години по-късно българите действително излязоха на улицата - на протест срещу олигархията, срещу непрозрачността, за истинска демокрация.