Знаците край пътя две години по-късно говорят, че ако въобще има някакво движение, то не е напред, а назад. Преди две години живеехме с надеждата, че геополитическият жребий е хвърлен и цивилизационният избор е направен. Две години по-късно надеждата е помръкнала, а знаците край пътя звучат не европейски, а съветски. До степен, че ни връщат към няколко позабравени въпроса за България. Най-напред какво е и иска да бъде -

Член на ЕС или съветска губерния?

Дори да оставим настрана болезнено усетената еднопосочна зависимост от Русия, достатъчно показателна за принадлежността на България е реакцията на управляващите на отминалата газова криза. Като ги слуша, човек остава с впечатлението, че не Русия е спряла газа, че не те са обвързали и се канят да дообвържат страната с Русия, че не Русия трябва да плати компенсации, а Европейският съюз.

Самата идея за пускане на старите руски реактори в Козлодуй е не просто насилие над договора за членство, а съзнателен опит за потушаване на антируските и насаждане на антиевропейски настроения. Следващ въпрос. България е

Правова или милиционерска държава?

Дори да забравим боя, арестите и присъдите на хора, нямащи нищо общо с дирижираните хулигани, достатъчно показателен за това, в каква държава живеем, е подновеният опит да се позволи на МВР неконтролируем достъп до информация за всички телефонни обаждания, SMS-и и е-mail-и.

Тази възможност бе дадена преди година с текст в наредба, който бе обжалван от неправителствена организация и отменен от Върховния административен съд. При това, забележете, отменен като нарушаващ българската Конституция и основния стълб на правова Европа - Европейската конвенция за правата на човека. Сега се прави опит безобразието да се възстанови, като се вкара в закон. Въпрос трети -

В света на правилата или в широкото поле на лъжата?

Дори да забравим няколкогодишните държавани злоупотреби с обществено имущество, наречени благовидно „заменки”, достатъчно показателен за това, как се спазват правилата в България, е начинът, по който парламент и изпълнителна власт в съучастие преметнаха протестиращите еколози.

На 16 януари, в опит да потуши напрежението покрай протестите, мнозинството най-после прие текст за забрана на заменките на гори не чак от 1 март, както възнамеряваше, а веднага с влизането в сила на законовата промяна. За да влезе тя обаче в сила, трябва да излезе в Държавен вестник, а за да излезе там, трябва някой да я изпрати. Така обещаното „веднага” се проточи седмица, което пък даде възможност за ударно писане на заповеди за нови заменки, все с дата 16 януари. И накрая, къде сме ние -

В 21-ви или в 19-ти век?

Дори да оставим настрана, че българската част от изложената в Брюксел инсталация "Ентропа" в голяма степен отговаря буквално на действителността, по-показателна за времевата ни принадлежност е последвалата официална реакция. В интелектуално отношение тя отправя директно към далечни, но тук явно все още актуални, предмодерни времена.

Естетическото мислене на разгневените патриоти не е помръднало много от мисленето на зрителите на „Многострадалната Геновева”, описани от Вазов в „Под игото”. От гледна точка на психологията и политиката пък реакцията на българските власти представлява институционализирана комплексарщина.

Крайният резултат от тази реакция е далеч по-срамен от клекалата върху картата на България. Така в Брюксел в продължение на 6 месеца върху картата на модерна Европа България ще е черна дупка. Затова пък ще си имаме цяла Година на България в Русия.