Във филма си „Бащата“ представяте България като някаква хибридна култура, като дива смесица от посткомунистически романтизъм, наука, суеверия, православие и капитализъм. Как този културен произвол се отразява в конфликта между двамата главни герои - баща и син?

Петър Вълчанов: Филмът започва с истинска история от моя живот. След погребението на майка ми една съседка дойде със съобщението, че майка ми току-що ѝ звъняла по телефона. В този момент на скръб подобен абсурд поражда много особено чувство. По-късно разбрахме, че всъщност става дума за проблем с мобилната комуникация. Така възникна идеята за една история около нарушените комуникации. Не само телефонни, но и между поколенията, между баща и син, между демокрацията сега и нашето минало в комунистическия период. Постепенно установихме, че тази нарушена комуникация води до чувство за вина, а това пък допълнително уврежда комуникацията. Порочен кръг. В края на историята се опитваме по някакъв начин да излезем тъкмо от този порочен кръг.

Във филма изцяло отсъстват двете централни женски фигури в самата история: съпругата на сина и майка му, която е съпруга на баща му. Едната е покойница, другата е далеч. А точно те сякаш са липсващата връзка между двамата. Можем ли да приемем това за нещо като метафора за ролята на жените в България, които - така да се каже - поддържат целостта на обществото?

Петър Вълчанов: Всъщност филмът „Бащата“ е посветен на майката. Тези две жени са много силни като персонажи и беше особено трудно да разкажем за тях, макар че физически отсъстват. Но те имат много важна роля в историята. И да, те са свързващо звено, но това важи не само за българското общество, то си е нещо универсално. Във филма се опитваме да изградим нещо като двоен мост: между майка, баща, съпруга и син.

И тук важна роля играе сладкото от дюли...

Петър Вълчанов: Да. Вече има много статии, които се занимават с това.

Гръцката публика също се хвана за сладкото от дюли. Защото това сладко го има и в Гърция. Дали тези прости неща от живота могат да изиграят свързваща роля между гърците и българите на някакво равнище – така, както свързват хората във Вашия филм?

Петър Вълчанов: Да. Така мисля. Вкусът на този плод е по средата между горчивото и сладкото и никак не е лесно да приготвиш сладко от дюли. А и дюлите не се режат толкова лесно. В една от сцените актьорите трябваше да се справят именно с тези проблеми. Изобщо дюлята е „обраснала" с много смисли. По време на снимките някой ни каза, че според гръцката традиция тя е символ на плодородието.

Вие сте редовен гост на филмовия фестивал в Солун, а „Бащата“ е копродукция с Гърция. Нека да припомним, че и двете страни, за съжаление, все още се борят с историческите си травми и имат проблеми с национализма. Някои българи, например, дори смятат Солун за български град. Какво може да направи киното, за да се прехвърлят мостове между хората?

Петър Вълчанов: Киното и другите изкуства могат да постигнат много. Общуването между културите се случва на емоционално ниво, така работи всяко изкуство. За съжаление политиката в България не се интересува особено от това. Политиците пренебрегват факта, че чрез изкуството може да се общува с други култури. Пресен пример ни даде инцидентът на футболния мач между България и Великобритания. За него говореха всички, а никой не обърна внимание на факта, че по същото време на един кинофестивал два български филма бяха посрещнати много добре от публиката, че имаше много положителен взаимен обмен. А това е нещо хубаво за страната ни.

Какво да очакваме от Вас в бъдеще? Ще имате ли и други копродукции с Гърция?

Петър Вълчанов: Работим над четвъртия филм от нашата поредица под работното заглавие „Триумф“. Той наистина ще бъде копродукция с Гърция, но и с други страни. Възможно е с Германия, Чехия и Полша.