Тази кампания отново мина под знака на битката между политическото и юридическото. Докато от ГЕРБ настояваха на това, че са идеологически десни и дори си наеха остатъчното СДС за имидж, силите на промяната искаха първо да се разследват престъпленията на предишната власт, а после да се делят на леви и десни. А служебното правителство надяна хирургическите ръкавици на надполитическата експертиза, която всъщност най-силно уплаши бившите управляващи. Ех, тези служебни правителства, защо става така, че често вършат по-добра работа от редовните? 

И ако все пак опитам да извадя една политическа линия в криминално-предизборния дебат, бих я нарекъл патриотично инатене. Практикуват го най-различни констелации от говорители. Вземете новопроизведения ужас от евентуалното приемане на еврото през 2024, за което отвори дума министър Василев. Скочиха отляво, например кандидатът за депутат на БСП Велизар Енчев; мобилизираха се либертарианците на господин Панчев, който прати възраженията си до президента; а най-яростни бяха, разбира се, крайно десните (или пък леви) Сидеров и Костадинов - последният дори организира протест по темата. От нафталина за пореден път беше изваден Стив Ханке, съветвал нашия президент навремето.

А ако нямахме шанс за еврото?

Не знам дали има смисъл да се повтарят икономическите аргументи в полза на общата валута. Инфлация има и сега. И ако някой реши да излъже потребителите като закръгли нагоре цените при обмяната, конкурентът му ще го прецака като закръгли надолу своите и отмъкне клиентите му. А представяте ли си каква стабилност би имала валутата на една незначителна икономика като българската в глобалното финансово море? Магическият суверенитет, в който се кълнат патриотичните сили, и сега го няма заради валутния борд. Ако влезем в еврозоната, по-скоро ще се сдобием с такъв, защото ще бъдем допуснати до масата, където се взимат решенията. Но можеш ли рационално да спориш със символи? Така окайваха обичаната си национална валута и в Германия, и във Франция. Е, у нас тази емоция е по-слаба за хора като мен, преживели хиперинфлацията от 1997 и които са се молели да купят долари на черно за дъвка пред Кореком. Но пък към старите е насочен апокалиптичният страх пред всичко ново, който идва с ЕГН-то; Сидеров дори стигна до там да каже, че ще се разпадне не само Евросъюзът, но и САЩ, барабар с долара - и нямало да има къде да идем освен в Евразия. Само дали там ще ни предложат да влезем в някаква нова преводна рубла, не уточни.

Интересното е, че този патриотичен бунт става възможен именно защото влизането ни в еврото е неизбежно - ако имаше реална възможност да ни напъдят, гордостта сигурно щеше да е с по-ниска интензивност. По същия начин функционира репченето срещу НАТО, повод за което даде онова объркване на американските рейнджъри в Пловдивско, руско-британските напрежения в Черно море, та дори падналият български изтребител, вината за който кой знае как се приписва на Вашингтон. Последният дразнител, това е инициативата "Три морета", възприемана като анти-руска - някои стигнаха до там да преквалифицират президента Радев, домакин на срещата, от московски на американски агент.

Ясно е, че няма къде да идем да търсим военна защита. Русия не е предложила някакъв аналог на натовския член 5, а за състоянието на нашата армия разбрахме, когато се оказа, че дори черната кутия на падналия изтребител не може да заработи без един кабел, произведен в Украйна през 1988. Инатенето има друг смисъл - то прилича на ритуал, целящ запазването на достойнството; така в някои култури дълго не пускат жениха в къщата на булката и той трябва да тропа и да се моли, макар че всичко е предварително договорено.

Или вземете реакцията на една друга разнородна патриотична констелация срещу санкциите по закона "Магнитски". Да оставим настрана засегнатите и техните политически приятели, примерно в ДПС и ВМРО. Голяма част от нашата публика искрено се обиди на това, че някой отвън ни се меси и гордата ни туристическа република трябва да разчита на външна помощ, за да разчисти бакиите си. По същия начин реагират срещу резолюцията на Европарламента, срещу двамата американски сенатори и срещу поредната критична публикация в чуждата преса.

Да дразним евроатлантическите си партньори с Русия не е толкова оригинално - правят го и страни като Унгария, Италия, дори самата Германия. Но само у нас акцията има толкова изявен патриотичен смисъл ("Любовта към СССР е висша форма на патриотизъм" - на това ни учеха навремето по Научен комунизъм). Това - на фона на незначителния ни износ за Руската федерация, който е под този за Сърбия и в пъти под износа ни за Турция. Патриотичното дразнене няма прагматични перспективи, характерът му е чисто идеален - като писането на кирилица и кимането с глава в знак на "не". Гордост, какво да я правиш!

По подобен начин действа инатенето по повод разширяването на ЕС към Западните Балкани и по-специално Северна Македония, което съсипва бъдещето на Балканите и смразява отношенията ни не само с братовчедите в Скопие, но и с албанците (5-6 милиона в региона!), както и с всичките бивши югославски републики, а и с целия евроатлантически свят. Е да, ама показахме, че можем да се опъваме на Брюксел - единни до край, до пълното съсипване на региона. Както по-горе с еврото и с НАТО - мислим си, че така или иначе Северна Македония е орисана да влезе в ЕС и защо пък да не се поинатим героически?

От левия патриотизъм на Виденовата партия до десния патриотизъм на КОД - лайтмотивът е смелият антизападен хюбрис. Не чуваме да има някакъв проект, някаква алтернативна посока за развитие. Така или иначе нещата са необратими, но ние си позволяваме прищявката и да се сърдим. Мразим нашите политици, но когато отвън им наложат някакъв контрол - вадим ятаганите. Ако се замислите - значи сме станали донякъде европейци, вече не мислим просто за оцеляване, ами си позволяваме лукса да правим глупости.

Другият патриотизъм

Патриот у нас е човек, който се обижда - ту за човешките права, които му налагат, ту за някакви традиции, които е научил от сутрешния блок, ту подозира чуждия инвеститор, че ще открадне националното ни богатство (след планините от злато, върху които тук седим, сега отнякъде се появи литият - изкопаемо на бъдещето). Не знам как тези теми могат да влязат в сериозен политически дебат, според мен роля тук има най-вече психологията, но нека все пак ги погледнем сериозно. Не бих нарекъл тази нагласа изолационизъм - става дума за политика тип "ни приемам, ни предавам". Ще седим сами, ще си ядем доматите, който иска да ходи по света - прав му път, да не ни се пречка тук (Симеонов).

Само че аз пък си представям патриотизма съвсем другояче: България да заеме мястото си на световната сцена, да влиза в мощни съюзи, да печели приятели, да експандира. Подобен нюанс чувам например в позициите на ИТН - партия, която за първи път съчета лиричния, понякога малко кичозен национален сантимент с една заявена обърнатост към света - към много българи в чужбина, към България на прогреса, не на потурите. Ако щете в това пожелание бъдещият премиер "да говори езици" чувам стремеж за преодоляване на провинциализма. Дали това не е ключът към неочаквания им успех? Може би ще дадат пример и на други как може да се преодолява патриотичният ресантиман, в който сме затънали. А ресантиман означава: горчивина, завист, обида, усещане, че нещо ти се дължи - един вид емоционална отмъстителност.

***

Този коментар изразява личното мнение на автора. То може да не съвпада с позициите на Българската редакция и на Дойче Веле като цяло.