За едни случилото се бе поругаване, за други - липса на емоционална връзка с червеноармейските символи, за трети - интересна хрумка за възхвала на "лигата на супергероите" от правителството на "Супермен".

Трайно в блоговоте и в портала Vbox7 митът за Бойко Борисов инкорпорира мотиви от сходни образи: Крали Марко, Батман, Супермен. Нищо чудно, че в пъстрата композиция някои разпознаха героите на днешното време - Симеон Дянков като Дядо Коледа, Цветан Цветанов като Жокер, Трайчо Трайков като Капитан Америка...

Четири дни по-късно, пак тайно и посред нощ от Форум "Русия - България" почистиха паметника. Този епизод се превърна в централно медийно събитие . Въпросът е дали това ще е поредната класика в жанра "всяко чудо за три дни" или ще последва обществен разговор за пиедесталите и супергероите.

Какъв пример дават другите страни?

Може ли в случая да е полезен чуждият опит? Макар и невидима днес Берлинската стена си остава главната атракция на германската столица. От издигнатата през 1961 година стена с дължина 155 км. са останали едва 3 км., разпръснати из Берлин. Берлинската община инвестира 40 млн. евро, за да бъдат запазени последните следи от символа на разделението на Европа и да реализира проект за виртуално наблюдение.

Градината Кю Гардънс в югозападен Лондон е друг пример за това какво би могло да се случи в бъдеще с Парка и Паметника на Съветската армия. Кралската ботаническа градина е голям комплекс, оформян от 17 до 20 век. Лондонският парков ландшафт е развиван и усъвършенстван в продължение на 250 години. Днес има и научноизследователска организация със същото име, библиотека, климатизирани павилиони за цветя, пасажи за туристите на нивото на короните на дърветата...

Това са само две от възможните решения за преосмислянето на символите и тяхната интерпретация днес.

Паркът в миналото

Всъщност в началото на месеца Столичният общински съвет преименува градинкатата около Паметника на Съветската армия в Княжеска градина – с това име градското пространство е записано в историята. Решението бе стъпка от поредица инициативи за развитие на обществените пространства на София. До края на този мандат общинският съвет ще обяви и международен архитектурен конкурс за развитие на парка около Паметника на Съветската армия.

В миналото това неуютно каменно пространство е било най-живото място в София, казва общинският съветник Вили Лилков, автор на идеята за преименуването на парка. Паркът е създаден по идея на княз Александър Батенберг. Най-напред е представлявал ливада, която се е наводнявала от водите на Крива река - това е била първата зимна пързалка на софянци. Може би скейтърите днес са естественото продължение на тази традиция. Княжеската градина е замислена като Ботаническа градина. И днес тук са следите от Алпинеума на ботаника Йохан Келерер, редките дървесни видове, донесени от градинаря и по-късно директор на Ботаническите градини Цоликофер. После тук е мястото и на Царската детска градина, на зоопарка.

Такъв е бил замисълът на всички градски паркове от европейски тип в България в края на 19 и началото на 20 век. Градините са символизирали културното развитие и националната независимост на страната, затова и най-често са синтез между естетика и природа.

Паметникът е част от парка, а не обратното

Засега основният спор около Паметника на Съветската армия е свързан със символиката и мястото му в съвременна София: дали е носител на историческа памет, който трябва да се съхрани, или представлява "сянка”, прогонваща столичани.

Всяко нещо трябва да си отиде на мястото, смята общинският съветник Вили Лилков. Той казва: "Паметникът не трябва да се разрушава, той трябва да се "премести" в един парк на тоталитарното изкуство." Според главния архитект на София Петър Диков пък НЕ паметникът "дава живот” или "убива” публичното пространство, а онова, което ние правим от него. Трябва да бъдем внимателни с ритуали като "събаряне”, "демонтаж” , "деконструкция".

И така приказката, започната от неизвестните художници, оцветили скулптурните фигури на Паметника на Съветската армия като герои от американски комикси, продължава. Дано не е приказка без край. Като многото приказки от най-новата българска история.