Коментар от Ясен Бояджиев:

България има уникална природа. Кой не би се съгласил с това твърдение? Въпреки че напоследък едва ли не всичко ни е „уникално“ или поне „велико“. И въпреки че навярно всяка страна може да се похвали със същото, поради което подобни сравнения изглеждат безсмислени. Така или иначе българската природа със сигурност е забележително разнообразна, красива и дори донякъде все още съхранена. А и освен като извор на патриотична гордост, тя ни служи и като много благосклонна среда за обитаване, която при съответните грижи би могла по същия начин да служи и на бъдещите поколения. Което е особено ценно в епохата на настъпващи климатични промени.

На този фон силно се набива на очи фактът, че България има и уникално министерство на околната си среда. Поне в сравнение със сродните му институции в европейските страни, с които споделя общи правила, стандарти и отговорности. Грозните свидетелства за тази негова уникалност се множат непрекъснато по целия широк фронт от функции по опазване на околната среда и защита на природните дадености, които на теория то би трябвало да изпълнява.

Боклуците

Да вземем за начало актуалната тема с боклуците. В България те и без това се трупат на най-произволни места (под мостовете на магистралите например). Напоследък обаче страната се е превърнала и в гостоприемен вносител на боклуци, като хитовата дестинация е Италия. Някои (дали с участието на мафията или не) плащат добре, за да се отърват от боклуците си, а при съответното им „оползотворяване“ на наша земя печалбата става още по-голяма. Тъй че - юруш на далаверата. Именно въпросното министерство би трябвало да е най-притеснено от тази тенденция и да проследи какво и откъде идва, както и къде и за какво отива. Вместо това, както се оказа, то си затваря очите и издава разрешителни, както в случая с боклуците в Плевен. Или просто не знае нищо, както в случая във Враца.

Димът

Всъщност, няма как да се разбере какво точно знае и какво не знае, защото системно отказва да дава информация по въпроса - не била от обществен интерес. Затова не е ясно какво опазва министерството - околната среда или тайната и безпроблемното протичане на далаверата.

А най-строго пазената част от тази тайна е за изгарянето на боклуци. Което пък е най-сладката част от тяхното „оползотворяване“ - заради допълнителните доходи от продажбата на енергия. Чрез своите местни структури министерството е ключов спомоществовател в тази дейност, освобождавайки я от досадните оценки за въздействие върху околната среда. Или просто неин пасивен наблюдател - докато не се разсмърди и разшуми прекалено много.

По тази тема ще чуете много красиви обяснения за ползите от оползотворяването на отпадъците като част от кръговата икономика, която пък е бъдещето на човечеството. На теория (а някъде и на практика) това е точно така, а кръговата икономика, при спазването на определени строги изисквания, е наистина нещо прекрасно. Но в нашия случай кръгът някъде се къса и двата му края се губят. Както обобщи неотдавна самият министър: "Въздухът се разпростира навсякъде и е много трудно да докажете кой цапа".

Безводието

Мимоходом да споменем и другата актуална тема - безводието в Перник. Министърът се държи така, сякаш няма нищо общо с него. Но има - и то не само защото водите са част от името на министерството му. А и защото, както е по закон, всеки месец лично е подписвал заповед със съответните графици за използване на водите от язовир „Студена“ (включително за индустриални цели) и е бил длъжен да знае какво е неговото състояние.

Уникалната природа

В търсенето на баланс между човешката дейност и съхраняването на природните ресурси министерството по дефиниция би трябвало да е съюзник на природата. В действителност обаче то е активен (съ)участник във всички безобразни посегателства върху нея - от горите на Пирин и езерата на Рила до бетонирането на Черноморието. Заради узаконяването на нестихващите „инвестиционни намерения“ неговите институции си затварят очите, спестяват си изискваните доклади и оценки, променят граници или направо заличават защитени територии.

Отношението на министерството към „уникалната българска природа“ бе точно документирано в публикувания в края на миналата година доклад на Сметната палата за управлението на европейската мрежа от защитени зони "Натура". От него става ясно, че години след задължителния за това срок министърът на околната среда и водите не е издал заповеди за обявяване на 211 от общо 341 одобрени от Европейската комисия защитени зони. Това означава, че все още не са определени задължителните режими за опазването на тези зони и щадящото ползване на техните природни ресурси.

Същевременно през миналата година министерството и неговият министър се прочуха с поредната си законодателна инициатива за промяна в Закона за биоразнообразието, която щеше да доведе до изваждане на зони от защитената мрежа „Натура“ и да съсредоточи нейното управление само в ръцете на министъра. Преди това пък той призова депутатите за спешни промени в Закона за защитените територии, които да улеснят застрояването на националните паркове.

Уникалното министерство

Изреденото дотук е много кратък и непълен списък на примерите, които показват, че това министерство често прави точно обратното на онова, заради което е създадено. Именно в това се състои неговата уникалност. Разбира се, в България има много други институции, които се стремят към същото. И които са готови да загърбят мисията си в полза на нечии интереси, различни от интересите на обществото. Но всички те са все още далеч от този стандарт.