30 години след началото на насилствената асимилация на българските турци България продължава да си върви през завещаното ѝ минно поле. На цялото рязко и категорично насилие, с което режимът на Живков подходи към това малцинство, посткомунизмът отговори с плавност, половинчатост и неувереност: започна съдебно дело срещу виновниците, но не го довърши; насърчи добрите взаимоотношения между етносите, но само донякъде; позволи политическото представителство, но не го спря, когато то на свой ред превърна малцинството в заложник.

Отношенията между българи и турци

Ту напред, ту назад - така изглеждат отношенията между българи и турци през целия този 30-годишен период. Преценката на социолозите гласи, че в първите години на прехода тези отношения са се развивали бавно, но сигурно към по-добро. После обаче тенденцията се е преобърнала. За пример служат отговорите на едни и същи въпроси за толерантността, задавани в продължение на години. Ето един от тях: Съгласни ли сте български турци да живеят във Вашия квартал? По данни на Open Data, където се цитират предходни социологически изследвания, отговорите, които българското мнозинство е давало в първите години на прехода, изглеждат така: през 1994 година 69% са били съгласни с това да има турци в квартала им, а през 2007 година съгласни са били дори цели 76 на сто от запитаните. Тогава е направено и заключението, че това положително отношение е стабилно и постоянно, а българските турци вече не се схващат като враг на мнозинството, както са били възприемани в началото на 1990-те години.

Впоследствие обаче настроенията и тенденциите вече не подлежат на еднозначно тълкуване. В периода 2008-2014 година нагласите се оказват доста променливи - докато през 2008 година едва 40 на сто от анкетираните са били съгласни в квартала им да живеят турци, през 2012 делът на съгласните е вече 62%. Днес, през 2014 година, само 39,7% от българите са съгласни в квартала им да живеят турци.

Социолозите предупреждават, че тези данни не винаги могат да се сравняват - заради различните методики, които са ползвани в различните години. Предупреждават също така, че трябва да се има предвид кой дава отговорите - дали всички българи или само етническите българи. Но каквито и условности да съпровождат данните, те едва ли променят съществено общата картина: в първите 19 години след Живков има стабилен ръст на толерантността към българските турци, а после по някаква причина българското общество натиска спирачките.

Справедливост?

През изтеклите 30 години така и не се стигна до съдебно наказание за най-мащабното престъпление на българския комунизъм. В началото на 1990-те години беше повдигнато обвинение срещу членовете на Политбюро, лансирали така наречения “Възродителен процес”. Делото вървеше при закрити врати, с многобройни отлагания, докато повечето обвиняеми не напуснаха света на живите. Обвинителният акт, който не стигна доникъде, беше представен на обществото едва през 2001 година. Чак тогава стана ясно, че членовете на Политбюро никога не са били обвинявани за насилственото изселване на повече от 300 000 души в Турция през 1989 година. Така с огромно закъснение научихме, че за най-зрелищното престъпление на режима дори не е бил правен опит за търсене на отговорност.

Извън съда протече обратният процес - двама президенти (Желев и Стоянов), както и един министър-председател (Костов) се извиниха за така наречения “Възродителен процес”, поставяйки акцент върху изселническата кампания от лятото на 1989 година. Насилственото преименуване, както и фактът, че през зимата на 1984-1985 година България е била в състояние на частичен военен режим, бяха споменавани по-скоро рядко.

Най-безспорното завоевание на демокрацията, удържано във всичките изтекли години, се оказа правото на сдружаване и на политическо представителство. Неправителствени организации, храмове, политически партии - всичко това възникна след падането на Живков и никога не беше оспорвано. Но част от тези завоевания все пак бяха подложени на изпитание през последните години - време, в което най-голямата партия на етническите турци беше заподозряна в злоупотреба с електората си, връзки с мафията и полузаконно икономическо благоденствие. Етикет, който неизбежно се отразява не само на партията, но и на голяма част от нейните избиратели.