Когато Германия и Франция са объркани, няма как да се очаква България да е наясно. Това твърдение е съвсем на място, когато става дума за бежанската криза. Но тази криза има поне един аспект, който изисква повече активност от страна на България. Това е въпросът за ролята на Турция в овладяването на бежанската вълна.

Само преди 10-15 години България се представяше за мост между Изтока и Запада, “посланик” на две култури, “преводач” на Турция в ЕС и на ЕС в Турция. Министър-председателят Иван Костов дори твърдеше, че не си представя България като външна граница на ЕС. Тази реторика беше толкова настойчива, че към влизането на страната в ЕС през 2007 година от България се очакваше да лансира инициативи или поне да изпълнява активна роля при обсъждането на въпроси, свързани с отношенията между ЕС и Турция. Но нищо подобно не се случи. В последвалите години България загуби не само инерцията, която беше набрала в утвърждаването на европейската си адекватност, но и схващането си за ЕС като инструмент за прокарване на политики. Всичко това девалвира до представата, че ЕС е източник на пари, който изисква предимно един вид активност: при усвояването на еврофондове.

Има ли България позиция по бежанската криза?

Няма да е пресилено да кажем, че днес стабилността на Европа зависи от Турция - страната, през която преминават огромен процент бежанци от войната в Сирия (а и не само оттам). До този момент в Турция са потърсили закрила над 2 милиона души, част от които се очаква да продължат към европейските държави. И всичко това в момент, когато Европа изнемогва от притока на бежанци, а и от разкола по въпроса за приема на чужденци.

България успя поне на три пъти да подчертае, че разбира колко важна е ролята на Турция за европейската стабилност - за посланик в Анкара бе назначена бившата външна министърка Надежда Нейнски, премиерът Борисов посети Турция в навечерието на визитата на Ангела Меркел, а България многократно увери, чрез външния си министър, че е в непрекъсната комуникация с Турция по въпроса за сигурността на общата граница. Това е стъпка напред спрямо доскорошната аморфност на българската политика, но тази стъпка, освен закъсняла, е измерима най-много с микрони. Тя не позволява да забележим най-важното в цялата картина: позицията на страната. Има ли изобщо такава?

Повечето европейски държави са в момента разделени по основния въпрос на деня: доколко ЕС може да отстъпи пред Турция. Да си затвори очите за подхода на Анкара към кюрдите и за прогресивното потискане на гражданските права в страната. Да отвори по-широко вратата на ЕС за Турция. Да отпусне пари... Всичко това са теми, коментирани до безкрай по европейските трибуни, но в България те отсъстват. И тук причината не е само в политиците. Медиите не допринасят с нищо за качеството на дебата, а много от тях не допринасят и за самото възникване на такъв дебат.

България и "нейните" бежанци

Да не говорим за основната тема: самите бежанци. До този момент България е успяла да произведе скандални прояви на омраза и насилие срещу новопристигналите, без обаче да е заела позиция по отношение на тези хора. На фона на вълната, която залива останалата част от Европа, броят на бежанците в България е направо нищожен, но реакциите на българското общество са поне толкова бурни, колкото и настроенията в страните с много бежанци. Случаите в Розово и Калище бяха дали надежда, че нехуманните прояви на местните жители ще накарат държавата да вземе нещата в свои ръце - и да даде пример за човечност. Но и това не се случи. Напротив, стигна се до убийство на имигрант на десетки километри от границата, което беше представено от самата държава като гранична защита.

България успява да се отстрани и от двата основни процеса, съпътстващи бежанската криза - възможността да ѝ влияе и възможността да я оценява. И затова е твърде неясно как при такива липси може да се очаква ефективна политика спрямо хората, търсещи закрила в страната.