На пръв поглед България не разполага с някакви грандиозни външнополитически ресурси. Страната е относително малка и относително периферна, пък и не притежава свойства, които могат да се инструментализират политически – нито нефт, нито големи банки, световноизвестни университети или мощна диаспора зад граница. Поради това в модерната си история днешната РБ почти винаги се е въртяла в нечия сателитна орбита.

Остров на стабилността

От няколко години насам обаче, и особено напоследък, България сякаш е захвърлила външнополитическата си шапка-невидимка. И друг път е ставало дума, че страната излъчи на международната сцена няколко запомнящи се актриси – Меглена Кунева, Ирина Бокова, Кристалина Георгиева. Присъединяването към НАТО и към ЕС направи България доста по-видима на интернационалния подиум, а София получи право на глас в решаването на някои от най-важните световни въпроси. През последното десетилетие България изкара мандат като председател на ОССЕ и дори на Съвета за сигурност на ООН – уж протоколни, ротационни позиции, но в ключови времена за международната политика. Българските дипломати не само не се изложиха (както често се е случвало преди), но даже свършиха запомнящи се неща.

На местната балканска сцена България още от 1990 година се държи разумно и предпазливо. Като „остров на стабилността” малко нафукано я рекламират няколко поколения български политици, но това самохвалство не е съвсем безпочвено. Стабилизираните отношения с Турция след истеричното напрежение около прогонените от Живков български турци, тандемът с Букурещ и опитите да се разговаря с Македония бяха все правилни решения. Сегашното българско правителство и особено външният министър Младенов особено активно се вписаха в тази традиция. Ако забелязвате, от публичната дискусия почти изчезнаха такива непродуктивни популистки теми като македонският език или гласуването на българските граждани в Турция. С Македония се разговаря по същински важните въпроси: инфраструктурните проекти, европейското приобщаване на Скопие и двустранните отношения. Подобна тенденция възниква и в отношенията със Сърбия, където за пръв път от много години насам вече има редовни контакти на най-високо равнище – между демократични политици, разбира се.

Дано продължава така

През последните седмици България вписа още няколко червени точки в графата си за международна политика. Разговорите с израелски и палестински лидери, в резултат от които София влезе в световните новини като евентуален домакин на бъдещи преки преговори между двете страни; и пожарникарите, изпратени в подкрепа на руските им колеги срещу опустошителните пожари у довчерашния „голям брат” – това бяха още два добре намерени външнополитически хода, които повишават авторитета на страната. Като добавим и подчертаната международна „видимост” на българската еврокомисарка Кристалина Георгиева във връзка с, уви, трагичните бедствия по света в момента и с новооткритата идентичност на ЕС като голяма хуманитарна сила, балансът е повече от добър. Дано тази инерция се запази.