През последните 30 години международните медии никога не са обръщали на България такова внимание, както около първите свободни парламентарни избори на 10 юни 1990. Подбрали сме няколко цитата от тогавашни публикации, които си струва да се прочетат и днес:

„Ех, ако имаше една Западна България" – под това заглавие германският вестник „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг" публикува на 9 юни 1990 обширна статия от Жаклин Енар в навечерието на първите свободни избори в България. В началото журналистката разказва за онези многобройни българи, които през последните месеци преди падането на комунистическия режим са използвали полетите до Куба, за да останат в Канада при междинното кацане. По-нататък в статията четем:

„В мига, когато положението се разхлаби, сред българите се надигна вълна от бежанци, каквато не беше имало през последните 45 години. В южноафриканското консулство във Виена от няколко седмици се регистрират кандидат-емигранти от България, „които са учудващо добре образовани". Пред западните посолства в София хората чакат за визи на такива опашки, каквито има само пред месарниците. (…) Една сериозна част от не толкова многобройния български елит предпочита живот в едно уредено и свободно общество пред несигурността на промените."

Няколко седмици преди репортажа на Жаклин Енар, пак във „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг", днешният издател на вестника Бертолд Колер описва по следния начин предизборната ситуация в България:

„Някои представители на опозицията смятат тези прогнози за неблагонадеждни, въпреки това обаче те създават някаква представа: БСП далеч не е толкова дискредитирана сред населението, колкото са нейните сестрински партии в Чехословакия или Унгария. За това има различни причини. В България, която сред всички източноевропейски страни най-ревностно следваше модела на Москва, почти не съществуват антисъветски чувства. Българите не забравят, че благодарение на руснаците дойде освобождението им след 500-годишното османско владичество през миналия век. А след войната, въпреки некадърната си икономическа политика, комунистите все пак успяха поне малко да повишат жизнения стандарт на страшно бедните българи. И сега реформаторското крило на тези комунисти се представя като спасител в беда."

В обширния репортаж на Жаклин Енар, публикуван на цяла страница във вестника, откриваме и много интересни психологически и социални наблюдения за България:

„През последните 6-7 месеца атмосферата в България сериозно се промени. Тодор Живков се беше задържал на власт почти 35 години – по-дълго от всички останали ръководители в Източния блок. С неговото сваляне изчезна и потискащото усещане, че всичко това е неизбежно и завинаги. Мислите и чувствата получиха нова свобода. Вече няма правилни възгледи, няма предначертан път. Вярно, че всекидневието си е същото, но внезапно всеки отделен човек може да го вижда както си пожелае. (…) През целия си живот до този момент повечето българи нямаха чувството, че държавата е онази рамка, която осигурява справедливост и създава условия за закрила на слабите, рамка, в която човек може да стори нещо за общото благо или поне да направи някое добро дело. Разбира се, идеологията непрекъснато проповядваше всичко това, но в действителност то се оказваше лицемерна фразеология. С този свой житейски опит българите бяха твърде далеч от каквато и да било лоялност към държавата и от усещането, че могат да допринесат за нейното по-добро бъдеще. Образът на държавата и до ден-днешен се доминира от символите на стария режим."

С един от тези символи започва и статията в германския „Ди Велт", публикувана два дни след втория тур на изборите на 17 юни 1990 година:

„Българските комунисти, „реформирали се" под името „Българска социалистическа партия", отпразнуваха победата си на първите свободни парламентарни избори от войната насам с тържествено полагане на венци край мумията на комунистическия вожд Георги Димитров  - човека, който след войната по заповед на Сталин брутално унищожи демокрацията и правовата държава. (…) За Запада сега възниква един въпрос: Дали тези български политици, които смятат сталиниста Димитров за свой светец-покровител, наистина могат да поведат страната си към пазарната икономика, а оттук и към стабилни икономически и социални отношения?"

Статията в „Ди Велт" завършва със същия проблем, с който седмици по-рано беше започнала своя репортаж Жаклин Енар:

„Бомба със закъснител – върху нея ще седне всеки, който поеме властта в София. Защото младото поколение на България няма да се задоволи с някакви трохи. Ако сегашното положение продължава, алтернативата е една: или масова емиграция на Запад – или бунт."