Румен Аврамов (Център за академични изследвания) е икономист и стопански историк. До 1990 година работи в Икономическия институт на БАН. Той е един от основателите на Агенцията за икономическо програмиране и развитие към МС (1991-1994), член на Управителния съвет на БНБ (1997-2002). Автор на тритомника "Комуналният капитализъм. Из българското стопанско минало" (2007); "Пари и де/стабилизация в България, 1948-1989" (2008); "Икономика на "Възродителния процес"" (2016) и др. Интервюто с него е част от поредицата на ДВ "30 години по-късно", посветена на промените в България, започнали на 10 ноември 1989 година.

Г-н Аврамов, какво показва стопанската история на прехода, 30 години след 10 ноември 1989? Разминаха ли се представите на хората за демокрация и пазарна икономика с действителността?

Румен Аврамов: Естествено, като консистенция и структура днес българската икономика е съвсем различна. За сметка на това, като принципи на стопанско поведение, миналото - далечно и скорошно - присъства в най-различни форми. 

А за разминаванията между очаквания и действителност има поне две причини. От една страна тогавашните представи бяха неизбежно наивни, непълни, интуитивни. Водещо беше отрицанието на съществуващото. От друга, самите разбирания за демокрацията и пазарната икономика по света, съответно и у нас, се промениха. Все по-малко сме хората, приемащи ги в техния либерален вариант. 

Кое обуслови протичането на прехода по начина, по който се осъществи. Липсата на достатъчно експертен опит в политиците или... някакви други сили?

Румен Аврамов: С редки изключения, липсата на знания, умения, опит беше безспорна, но това не е вина. Такива бяха изходните дадености, изправени пред съвършено новаторски задачи. Има известен смисъл да се разсъждава дали и защо експертизата беше неравномерно разпределена между страните от някогашния социалистически блок. Но преходът е преди всичко преплитане на силови вектори - обществени, политически, икономически, вътрешни и външни…

Съществуваха ли възможности икономическите процеси да се развият по друг начин?

Румен Аврамов: Събитията бяха не толкова предначертани, колкото предопределени. Хегелианска безалтернативност: "това, което е разумно, е действително и това, което е действително, е разумно". Не че липсваха дебати по алтернативи. Но да се случи иначе не е можело. Решенията бяха плод на конкретното съотношение на силите.

В началото на прехода без съмнение имаше разпределение на ролите. Драматурзите и изпълнителите обаче не бяха хора с особена дълбочина на мисленето или въображение; ролите, инструкциите и методите бяха в по-голямата си част примитивни. Какво по-естествено тези, които се отдръпват от властта с кажи-речи всичките си ресурси, да се опитат да управляват процесите. Ръката им се оказа дълга, но, разбира се, с времето действащите лица се разнообразяваха и все повече импровизираха; ситуациите и траекториите започнаха да се усложняват.

След тези 30 години научихме ли се българите да мислим в първо лице, единствено число. В едно от изследванията си казвате, че тогава се появява икономическата перспектива.

Румен Аврамов: Мисля, че мнозина искрено желаят и се опитват да го правят. Но за отговорностите и за последиците от собствените си действия много продължават да мислят само в трето лице. Пречат им тя, те, той - държавата, управниците, манталитетът…

В един от Вашите трудове - "Икономика на "Възродителния процес"", изтъквате, че последната му фаза е "решаващ катализатор на Големия взрив, довел до окончателния разпад на комунистическия режим". Смятате ли, че онази власт си е давала сметка, че подронва собствените си устои чрез огромното етническо прочистване - 3.4% от населението на тогавашна България?

Румен Аврамов: През 1989 властта гасеше пожарищата, които сама беше подпалила. Впечатленията от документите са, че действията са ѝ инстинктивни, а параноята ѝ - неподправена. Тогавашният страх от Турция и турското малцинство сред върхушката и населението може да изглежда ирационален, но той е със стари корени и дълбоко напластяван през годините на Студената война. Съвсем осезаем, лесно манипулируем, е и днес.

В икономически план, през няколкото месеца преди 10 ноември 1989 г. цареше разтроение: тръбеше се за въвежданата "фирмена организация"; на практика се налагаше ръчно, полувоенизирано управление на кризисната ситуация; тя пък ускорено и спонтанно разяждаше плановия ред. Със сигурност обреченият режим щеше да падне и без краха на "Възродителния процес", но събитията от лятото на 1989 дадоха българските цветове, нюанси и плът на една обща за Източна Европа история. Насилието, което беляза епилога на режима, преля в бруталната сила, съпътствала повторното раждане на капитализма у нас през първите години на прехода. Когато навсякъде другаде събарянето на стени и граници през 1989 се превръщаше в символ на свободата, в България отварянето на една граница бе акт на мракобесие, принуда и прокуда.

А как банките белязаха българския преход?

Румен Аврамов: Те бяха важна брънка от промените. Във финансовата система през 1990-1996 може да се намери повече инерция от миналото, отколкото кълнове на бъдещето. Да си спомним например как ДСК запушваше пробойните на правителството на Жан Виденов и как се раздаваха кредити. След банковите фалити през май-септември 1996, въвеждането на паричния съвет и последвалата приватизация, влезлите чужди банки въведоха по-разумни принципи на управление. Както знаем, провали в сектора през последните 15 години имаше единствено в банките с български собственици.

Тези проблеми, а и други препятствия, изглежда ни спъват по пътя към еврозоната?

Румен Аврамов: В момента присъединяването към еврозоната трябва да е стратегическа цел на БНБ и правителството. За съжаление, ръководството на Централната банка излъчва и противоречиви сигнали, а правителството говори по въпроса епизодично и несистемно. Проблеми, разбира се, идват и от самото състояние на еврозоната.

Хоризонтът на пътната карта, съгласувана с Европейската централна банка (ЕЦБ) беше до юли т.г., но очевидно нещата отново се отлагат. В крайна сметка препятствията са в набора от добре познати недъзи, обобщени в сенчестата репутация на България.

Как "комуналният капитализъм" изкриви днешния капитализъм?

Румен Аврамов: По определение, либералното капиталистическо общество би трябвало да почива върху индивидуализма, частната собственост и конкуренцията, да има работещи институции, да осигурява върховенството на правото и разумни регулации на центробежните сили на пазара.

Комуналност наричам всичко, което по един или друг начин разводнява този модел. Източниците ѝ са много, дори в ЕС: не в качеството му на пазител на трите свободи на движения, а обратно - в разклонените му инструменти и фондове канализирани от държавите. В България това лице на Европа е най-харесваното. Тъкмо то циментира Борисовия режим на блатна стабилност и посредственост.

В световната и в българската стопанска история периодите на либерален ред са всъщност само кратък пунктир. Към този ред обществата са се приближавали асимптотично, с последващи резки отклонения. Такъв отскок преживяваме след последната криза и идеологическия залез на Вашингтонския консенсус. Отместването на махалото вероятно ще е трайно, но то неизбежно ще се върне.

Казвате: "Вечното догонване ни обрича на пребиваване в миналото на онези, които догонваме...". Това предопределя ли несменяемо място в периферията?

Румен Аврамов: Да. Което не е непременно дамга, защото периферията носи чар и позитиви. Лошото идва когато - както става у нас и другаде - държава и общество се опитват да надскочат този естествен статут чрез надъхване с патриотарство от най-ниска проба и свеждане на историческото знание до пропаганден инструмент, чрез кухо самовеличаене и гротескни претенции за уникална идентичност, със стигаща до ксенофобия подозрителност и неприязън към всичко идващо отвън. Невъзможността за зряла преценка на действителното ни място в широкия свят е покъртителна.