Според сериозните социологически проучвания на електоралните нагласи към момента има два възможни сценария за резултатите на парламентарните избори:

Опозиционен

Маркет линкс на 29-ти март излязоха със следната прогноза за предпочитанията на гласуващите: ГЕРБ 22,8%; БСП 18,1%; ИТН 12,7%; ДПС 9%; ДБ 7,5; ИСМВ 4,5%; ВМРО 3,3%

Патов

Алфа Рисърч на 1 април дадоха следната, доста по-различна, електорална картина: ГЕРБ 28,1%; БСП 19,8%; ИТН 12,7%; ДПС 12,5%; ДБ 6,3%; ИСМВ 6%; ВМРО 4%

Ако резултатите на 4-ти април са близки до опозиционния сценарий, ГЕРБ губят властта безусловно. Партията на Борисов заедно с партньорите й от ДПС и ВМРО биха имали 35,1% и около 103 места в НС. Опозицията – БСП, ИТН, ДБ, ИСМВ – ще може да разчита на 42,8% от вота и на около 137 места в парламента. Интересното при този вариант е, че правителство ще може да бъде съставено не само без ГЕРБ, но и без ДПС.

Дори БСП и ДПС да са се разбрали да играят заедно в следизборните преговори – каквито индикации има от поведението и на двете партии – БСП ще трябва да вземе тежко решение: да рискува провал в стил Орешарски II или да опита да преговаря с партии като ДБ и ИТН, които са опоненти на столетницата.

Ако избере ДПС, БСП всъщност си затваря възможностите да формира мнозинство, защото едва ли някоя от партиите на протеста – ДБ, ИСМВ, ИТН – биха ги подкрепили в пакет с Ахмед Доган. Което пък означава, че избирайки ДПС, БСП всъщност почва да мисли за голяма коалиция с ГЕРБ – единствената друга математическа възможност за мнозинство. Мислите са едно, но едва ли Корнелия Нинова ще вкара Борисов обратно във властта, когато за пръв път от толкова години би имала реална възможност да го прати в опозиция.

Ако при вота се реализира патовият сценарий на Алфа Рисърч, то ГЕРБ+ДПС+ВМРО биха имали 44,6% от вота и 120 места, а опозицията – БСП+ИТН+ДБ+ИСМВ ще се окажат с 44,8% и също 120 места. Разбира се, един от двата блока може да излезе малко напред, но така или иначе равновесието на силите би било факт и всяко мнозинство би било изключително крехко.

Какво може да се очаква

Ако това са двата най-реалистични варианта на базата на съществуващата информация, какво следва от тях? Всъщност и в двата сценария партийни коалиционни правителства ще са почти невъзможни. В опозиционния сценарий БСП, ИТН, ДБ, ИСМВ би трябвало да се договарят за постове в общ кабинет, да вкарват свои водещи политически фигури в него, да обясняват множеството компромиси, които им се налага да правят. Макар и не напълно изключен, този вариант е по-малко вероятен за сметка на друг – технократичен, експертен кабинет. Премиерът и министрите в него биха били авторитетни, но партийно необвързани фигури и кабинетът би имал ограничен мандат (максимум до две години), за да изпълни определени цели.

Интересното е, че и при патовия сценарий решението на невъзможното уравнение може също да се окаже експертен кабинет. Дори ГЕРБ+ДПС+ВМРО да имат един-два депутата повече от опозицията, те едва ли ще рискуват да направят открита коалиция със знакови партийни назначения в нея (да не говорим за Борисов премиер). Една такава коалиция би била изключително крехка като парламентарна подкрепа и почти напълно нелегитимна в очите на обществото. Конкубинатът между ГЕРБ, ДПС и “патриотите” и в предишното събрание беше факт, но една открита коалиция би била опит този конкубинат да мине за правоверен брак. Нито привържениците на “патриотите” се виждат като булка на ДПС, нито електоратът на ДПС би се сродил с Каракачановите хора. Избирателите на ГЕРБ изглежда понасят всичко, но дори и на тях официалното сродяване може да им дойде в повече.

Така че и в патовия сценарий технократичното, експертно правителство изглежда най-вероятният изход. Какво представлява това експертно правителство, обаче? Такива правителства, макар и рядкост, се случват от време на време в демокрациите. Италия има най-богат опит във формирането на подобни управления – и в момента кабинетът на Марио Драги е такъв, а преди него такъв бе кабинетът на Монти (2011 г.) В Румъния Дачиан Чолош формира експертен (технократичен) кабинет през 2015 година. В Унгария Байнай (2009 г.) и в Гърция Пападемос (2011 г.) могат да бъдат категоризирани по подобен начин. В България служебните кабинети по състав също са като цяло експертни и технократски, но тук говорим за технократично управление при действащ парламент, което разчита на парламентарно мнозинство. На това условие у нас отговаряше Беровото правителство (1992-1994 г.) и това на Димитър Попов (1990-1991 г.), което бе обявено за “програмно”. Характеристиките на едно “експертно”, “технократично” или “програмно” управление са следните:   

1) Премиер, който е разпознаваем, непартиен авторитет – типично уважаван професор, високопоставен магистрат (у нас не съвсем приложимо), заемал отговорни длъжности в международни организации;

2) Министри със сходен профил, експерти в конкретния си ресор. Не е изключено в подобни кабинети да има и една-две политически фигури като знак за парламентарна подкрепа, която се дава от техните групи. Но важното е, че правителството не е съставено на квотен партиен принцип, а на експертно-технократичен;

3) Парламентарната подкрепа за подобни кабинети като правило не следва идеологическите граници между ляво и дясно. В Италия технократските кабинети имат подкрепата на основните политически партии и от ляво, и от дясно. В някакъв смисъл те стават вариант на Голяма коалиция. Но като минимум, парламентарната подкрепа трябва да включва широк идеологически спектър от партии. Беровото правителство в България беше “експертно” без да е Голяма коалиция – то разчиташе основно на гласовете на БСП и ДПС;

4) Мандатът на подобни технократични правителства обикновено е ограничен и по време, и като задачи. Те идват с мисия да преведат страната през някаква трудност или до следващи предсрочни избори, като междувременно изпълнят неотложни задачи. В настоящия български вариант спешни задачи има в изобилие: ваксинацията и управлението на Ковид-кризата; възстановителният план на страната, базиран на щедрото европейско финансиране; съдебната реформа и промените в прокуратурата.

Технократичните управления имат своите сериозни слабости: тенденция да се размива отговорността, неустойчива парламентарна подкрепа, трудност за провеждане на последователни реформи. Но те може да се окажат и единственият реалистичен следизборен вариант. 

*Този коментар изразява личното мнение на автора. То може да не съвпада с позициите на Българската редакция и на Дойче Веле като цяло.