1. Преминаване към съдържанието
  2. Преминаване към главното меню
  3. Преминаване към други страници на ДВ

България: този филм сме го гледали вече

4 април 2011

Арестът на бургаския високопоставен съдия Атанас Вълков не породи в България особена тревога. Колкото по-скандални стават местните новини, толкова по-малко им се чуди публиката. Защо това е така, пита Татяна Ваксберг.

Историята е все една и съща...Снимка: Fotolia

Българската публика е арестувала собственото си любопитство. В изтеклите десет години тя толкова пъти на ден е била свидетел на скандални новини, че изглежда е преяла с тях и вече не ги забелязва.

Преди няколко дни председателят на Бургаския административен съд Атанас Вълков беше арестуван по обвинение в пране на пари и съставяне на документ с невярно съдържание. Прокуратурата твърди, че Вълков е помагал на своята 78-годишна майка да получи имот до морето с фалшив документ, а после и да го продаде. Според журналистически източници това е станало известно чрез агент под прикритие, влязъл в ролята на купувач на имота.

Там, където скандалът е норма

Пак грабеж, пак арест, пак нищонеследване?Снимка: Picture-alliance/dpa

Както обикновено, новината беше публикувана от голяма част от пресата със същия апломб, с който полицията говори за своите успехи. Сякаш арестът е достатъчно доказателство за нечия виновност. Тази инерция набираше скорост повече от десетилетие – всеки арест беше най-подробно описван, но не като начало на тепърва започващ процес на изясняване на нещата, а като край на един филм, който по някакви причини никога не стига до публиката. Този край обикновено се представя като окончателен, сякаш няма нужда от повече информация, нито от някакви гледни точки и коментари, а още по-малко от собствени разследвания.

Любопитството на пресата към това как работи голямата машина на правосъдието от следователя до висшия съдия беше първата жертва в цялата акция по приемането на скандала за норма.

Втората жертва беше любопитството на публиката, което се удави в гръмка и сгъстена поредица безкритично поднасяни скандали. Арестът на бургаския съдия е добър пример за това – човек може да го разкаже само в едно изречение, но зад него публиката моментално разпознава истории, които вече е чувала.

Така, както е описана от правоприлагащите органи и медиите, историята би могла да напомни случая с директора на Топлофикация – той беше използвал възрастната си майка, за да извърши част от престъпленията. На свой ред високият пост и професията на заподозрения препращат към друг скандал в съдебната власт – към бившия председател на Софийския градски съд Светлин Михайлов, който беше замесен в няколко недоказани корупционни скандала и беше смятан за близък до ДПС.

Българският зрител - в състояние на хипнозаСнимка: Fotolia/maconga

Колкото повече, толкова повече!

Дори и да не продължаваме с аналогиите, нещата много лесно могат да се приемат за априори ясни: хем престъплението звучи познато, хем звучи познато и това, че съдията може да бъде и престъпник. Така погледнато, в цялата история наистина няма място за чудене.

Въпросът обаче е в това, че свикването със скандала не е белег на зрялост, а симптом за болест. Колкото по-малко се учудва публиката, толкова повече място тя самата отваря за водопад от безнаказани и незабележими скандали. Ако нотариусът фалшифицира документи, съдията си присвоява имот, премиерът иска министрите да се мразят, а неправителствените организации нямат нищо против министрите да се подслушват, то причината за всичко това надали е в съответния нотариус, съдия, премиер или НПО. Причината е в онази обществена философия, която превръща зрителя в застарял Мечо Пух, който самоубийствено повтаря, че колкото повече, толкова повече.

Автор: Татяна Ваксберг, Редактор: Александър Андреев

Прескочи следващия раздел Повече по темата
Прескочи следващия раздел Водеща тема на ДВ

Водеща тема на ДВ

Прескочи следващия раздел Още теми от ДВ