Анализ на Еми Барух:

В много електронни издания в началото на седмицата бе поместена информация за становището на Централния съвет на еврейските общности в Гърция относно ролята на България за спасяването на евреите по време на Втората световна война. В навечерието на Международния ден в памет на жертвите на Холокоста, в писмо по този повод, се казва, че е редно, когато се отбелязва, че България е спасила своите евреи, да не се пропуска фактът, че в същото време българи участват в геноцида над гръцките евреи.

Неразказаната част от историята

Както може да се очаква, преобладаващият тон в коментарите на читателите е не просто негативен, а откровено враждебен. Най-вероятно понеже в България за този не толкова отдалечен исторически период и до днес не е разказана ясно и почтено цялата истина, която е добре известна на историците и подробно документирана от изследователите.

България (каквото и да значи това - парламент, народ, правителство, интелектуалци, съседи, приятели) осуетява депортирането на 50 хиляди свои граждани. Същата България организира и провежда депортацията на 11 343 души от Тракия, Македония и Пирот. Според десетките свидетелства това е извършено по един зловещ и нехуманен начин. Извършено е от български войници, от българската армия.

Болезнените спомени на малцината оцелели, преклонението пред жертвите, както и дългът на потомците да съхранят паметта на родителите доведоха преди няколко години до решение на арбитражната комисия на Израелския национален фонд за историческо наследство за премахване на четири паметни плочи в гората “България” край Ерусалим. Същите мотиви са в основата на писмото на Централния съвет на еврейските общности в Гърция, с което се настоява тази “малка и неразказана част от историята” да се включи в справочниците, когато се говори за събитията по тези земи.

Низост и гордост, позор и величие

Целият проблем в случая е, че моралният прочит на миналото предполага не друг, а именно България да прояви мъжество и да заговори първа за случилото се тогава; да намери думите, тона и начина, по който да опише тази “малка и неразказана част от историята”.

Защото - както всички знаем - историята никога не е черно-бяла и еднозначна. В противоречивите пластове на предходното има и низост, и гордост. Но ако не сме в състояние да усетим, да преболедуваме, да осмислим и почувстваме трагедията, няма да успеем да разберем и величието на стореното. И фактът, че 50 хиляди български евреи оцеляха в страна-съюзник на Хитлерова Германия, ще стои като политическо клише, положено в плоскостта на пропагандата, лишено от драматизма на онова време.

Именно заради драматизма на онова време, въпреки сенките на миналото, именно заради човешката доблест и куража на неколцина политици и на много обикновени българи, потомците на онези 50 хиляди, както и световната еврейска общност никога няма да забравят величието на акта, който отреди на България специално място в паметта на поколенията.