Гледна точка на Георги Папакочев:

Ако има някаква „червена нишка”, която да преминава през най-новата история на България, това е бедността. Тежкото икономическо наследството на Османското владичество незначително се компенсира в периода на двете Световни войни, като основни характеристики на по-голямата част от българското население си остават мизерията и недоимъкът.

В рекапитулацията на 45-годишната власт на комунистите се оказаха 11 милиарда долара външен, 26 милиарда лева вътрешен дълг, милиард и половина долара дългове на фалирали „братски” държави от Близкия изток и Африка, източени финансово държавни предприятия, съсипано селско стопанство, похарчени спестявания на гражданите, неконтролируем лев, изкуствено подържани чрез дотации цени и инфлация, която никога не е била отчитана официално.

Бедност до гушата

Днес над милион и половина българи от намаляващото 7-милионно население на страната съществуват на прага на официалната бедност, която според Икономическия и социален съвет е около 100 евро на месец. Близо 25 на сто от българите живеят под въпросния праг, като немотията сред безработните продължава да нараства главоломно. Според експерти недоимъкът в страната има и етнически характер - над 75 на сто от най-бедните са роми.

Някога един поет беше нарекъл България „земя, като човешка длан”. 20 години след промените „дланта” на едни от най-бедните европейци продължава да е протегната за милостиня по европейските улици и по света. Като най-малката причина за това положение е глобалната икономическа и финансова криза.

Статистиката сочи, че от години наред българите свиват все повече потреблението си. Както пролича покрай споровете, свързани с новите стандарти за хранителните стоки, хората купуват по-малко или по-евтини, но некачествени продукти. Намаляват разходите си за облекло и обувки, за поддържане и обзавеждане на жилището, за транспорт. Над половин милион са т. нар. ”работещи бедни”, които са със замразени, забавени и драстично намалени работни заплати в държавния и частен сектор.

Да дрънкаш канчето за дребни...

И още: емиграционните нагласи на младите се засилват, нараства броят на възрастни хора, които предпочитат да сложат край на живота си пред перспективата да гладуват и мръзнат. Наскоро медиите съобщиха за разтърсваща постъпка на 85-годишен старец, който тайно погребал своя син-инвалид, за да оцелее някак с неговата пенсия.

На кого следва да се сърди българинът за масовата си и постоянна сиромашия? На историческото наследство, на своите управници, за които чинно ходи да гласува, на често отсъстващата държава или на олигарсите, зад които се крият престъпността и корупцията? А може би на самия себе си?

Смислен отговор, засега, засегнатите не са си дали. Едно от възможните обяснения е, че безрадостното статукво задоволява местните европейци и те не са охотни да го променят. Дали наистина е така? Вероятно европейските партньори на страната вече са си отговорили и на този въпрос. С повдигане на веждата...

Автор: Георги Папакочев, Редактор: Александър Андреев