Едно от забележителните свойства на българския обществен живот е неговата цикличност. Когато дойде лятото, безработицата спада, появяват се къде пари от туризма, къде бобец от личната градинка, къде скъп гостенин, емигрант в странство - и някак напреженията намаляват. Дори градовете ни стават леко симпатични, когато пообраснат в бурени. После идва зимата, която оголва безжалостно панелите и сивотата. С нея идват и сметките за ток, мъчителните дилеми между студа и глада, клаустрофобичното усещане, че си обречен завинаги да живуркаш в тази кална градска пустиня, където не се случва нищо интересно. Неусетно започват да се надигат недоволства, искания, стачки. И така оставаш с впечатлението, че в хода на годината политическото махало отива ту надясно, ту наляво.

Сезоните на българския живот

Близостта до природата е характерна за не съвсем урбанизирания човек, който дори в панелния блок продължава да чувства, че когато идва пролет, нещо трябва да се направи. И понеже не му се налага вече да сее, стяга дисагите и тръгва да припечели нещо по морето. Става топло - и в душата му се установява покой, защото може да кара с домат и парче сирене. Ако е имало недоволство, то някак отива на заден план - не само защото телевизорът го облъчва с по-малко новини, но и защото лятос си повече навън и е по-просторно - не ти се налага да съжителстваш с идиоти в тесни пространства.

Ако помислите, цикличността управлява и отношението ни с големия свят на информацията. Сутрин се интересуваме от анализи и идеи - до към осем и трийсет, а вечер новините добиват леко ритуален характер - тогава обобщаваме, за да минем към спорта и забавата. Забелязали ли сте, че в почивен ден има много по-малко събития на единица медийно време? Дали стават по-малко земетресения, преврати, политически интриги, или пък просто такъв е ритъмът на информационното потребление? Следим новините физиологически - на закуска ни активизират, а вечер преди заспиване иде ред на нещо успокояващо. През лятото - ами тогава не е време за обществени неща, човек си взима отпуската, сиреч напуска публичното пространство, за да се отдаде на семейните работи. Естествено ни изглежда, че тогава се случват и по-малко неща, освен впрочем военни преврати, какъвто беше мрачният августовски пуч в Москва - тъмните сили също се възползват от оттеглянето на гражданина в приватни занимания.

Учудващо ли е тогава, че темата за отпуската на българските депутати е централен политически въпрос днес? Наместо пуч - отпуска, кога, колко дълга. Защото смисълът на тази уж заслужена почивка е да увлече и гражданите към морето. И ето го сблъсъкът: природата, температурата, отпуските срещу гражданските енергии.

Постоянството - най-доброто лекарство

Засега нито една от страните не отстъпва, а заветният месец август вече чука на вратата. Ако се вгледаме, ще видим определени притеснителни сезонни особености. Интелигенцията, която протестира в София, е избрала един малко летен, лежерен стил - с бяло пиано, весели маски, свободен wi-fi и тъй нататък. За да успее, тя трябва да хвърли мост към задаващите се зимни - сиреч социални - протести, които според годишния цикъл ще бъдат много по-масови и, боя се, драматични. Защото крайната цел не е просто да падне едно или друго правителство. Крайната цел е да излезем от проклетата цикличност на публичния ни живот, където - подобно на магазинно предаване по телевизията - без преход следва ту едно, ту друго.

Крайната цел е да се измъкнем най-после от маниакално-депресивния цикъл, характерен за българската нация и управляван бог знае от какви светила на небето: от огромни очаквания, които преминават в черно разочарование, и безпардонно самочувствие, което се обръща в пълно самоотричане. Лекът за подобна политическа циклотимия е само един: постоянство.  

Автор: Ивайло Дичев/Редактор: М. Илчева