Който следи българските медийни дебати няма да се учуди, че около пакета за мобилност всички бяха на страната на собствениците: всички партии, всички анализатори. Дори шофьорите, които промените уж трябва да защитят, дружно заявиха, че не искат повече пари и почивки.

Това било българският интерес, казаха ни, макар че аз лично не виждам с какво е в мой интерес, че сто и петдесет хиляди български работници ще продължават да живеят като номади и ще ходят, с извинение, по нужда в паркове и градинки. Както впрочем не виждам интереса си в това дружно да защитаваме хазартния бизнес или пък печалбите на онези, които искат да тровят децата ни с тютюнев дим в заведенията. Леви партии у нас явно няма, няма и достатъчно видими критични гласове, които да се противопоставят на нелепи аргументи като това, че западните компании искали нашите да фалират и шофьорите ни да идат да работят при тях (за повече пари, при по-добри условия).

Но да оставим тази вътрешно-българска асиметрия. Който иска права – нека се организира в профсъюзи, да стачкува, да се бори. Да помислим за това, защо позволяваме политиците да ни сервират антиевропейски емоции и да позират като народни закрилници. Всеки конфликт има две страни, но аз почти не чух спокойно, добронамерено разяснение защо Западна Европа иска регулации.

Става дума за дъмпинг, който подкопава тамошния пазар на труда. И натискът там идва не - и не само - от предприятията, които искали да изместят нашите, а най-вече от гражданите, които се боят, че Източна Европа занижава заплащането и социалната защита на работниците. Под този натиск и в тежка борба с крайнодесните популисти, управляващите във Франция, Холандия и Германия искат реформата. По странен начин дори БСП и национал-популисткият фронт у нас не само се правят, че не разбират това, а дори застават на позиции на неолиберализма: всеки да експлоатира работниците си както знае, всеки да печели колкото може.

Териториалният дъмпинг, ако го наречем така, се състои в свободното и безконтролно пренасяне на труд и стойност от едно място с ниски стандарти към друго с високи. Битката с него се води далеч преди появата на ЕС. Средновековните гилдии са вид трудов монопол, те определят цените на продукцията и допускат външни производители при тежки условия. С появата на националния пазар тези защитени пространства биват отворени за конкуренция отгоре и с принуда, което периодически предизвиква работнически битки – през 18 век в Англия са борят срещу шотландските евтини работници, във Франция през 19 век – срещу италианските.

Подписването на Римския договор през 1957 е придружено с дебати по темата: Франция се бои от снизяването на стандартите при отварянето на регулирания си пазар на труда, а Германия е на по-либерални позиции. Периодически темата излиза на дневен ред, като най-острите дебати се състояха около директивата „Болкенщайн" за либерализиране на услугите през 1996 – и това беше така, защото услугите са много по-мобилни от индустриите. Сегашният дебат около командированите работници – тези, които уж временно работят в друга държава, без предприятието, което ги праща, да се съобразява с местното законодателство – беше предшестван от вълни на недоволство срещу „португалския зидар“, после срещу „полския водопроводчик“, за да стигнем днес до „българския шофьор“.

Колкото по-мобилна и нематериална става икономиката, толкова по-остро ще се поставя въпросът. Гръцкият капитан ходи да направи курс в Холандия, после пак се връща да си пие узото. Полският лекар лекува в Лондон през уикенда, за да се върне в поликлиниката за през седмицата. Само помислете какъв проблем се задава с теле-работата в интернет: седи си нашият човек в някое китно селце и работи за компания в Германия, а парите му се привеждат в някаква далечна банкова сметка. А тук може би дори го водим безработен. Как точно ще го регулираме?

Данъчен дъмпинг прави и България

С това не казвам, че държавите са безпомощни - казвам, че тази битка за защита на трудовия пазар няма скоро да утихне. Англия напуска ЕС основно заради ужаса от неконтролируемия приток на работна ръка от Източна Европа, която подбива цената на труда там; тя пак ще внася работници, но и сама ще преценява кои и колко. Макрон иска да избегне „Фрексит", затова действа предварващо.

Впрочем, натискът от Запад и най-вече от Париж е към хармонизиране на ЕС като цяло – не само на трудовите стандарти, но и на данъчното облагане, с което Източна Европа, но и Ирландия дразнят партньорите си. Става дума за нещо като данъчен дъмпинг - състезаваме се кой повече да свали мизата, за да подмами инвеститори, което пък съсипва социалните политики.

Наясно сме, че сближаването не може да стане бързо, но не е лошо все пак да не забравяме за посоката и смисъла на това, което се прави. Посока към сближаване с най-високия стандарт, а не с най-ниския. Ако български фирми фалират, ще дойдат други, по-добри; ако българите се отчаят и напуснат страната си, просто няма да има повече държава.

Безспорно правителствата са, за да защитават интереси, но ако искаме да постигнем компромис, трябва да си представяме какво иска другата страна. В този случай искат командироването да се ограничи във времето до 3 седмици – време, за което по моему може да се обиколи няколко пъти континента. Искат сближаване на заплащането и на условията на труда – както за берачите, така и за строителите.

Какво можехме да поискаме ние насреща?

Изгърмяхме си глупаво патроните с популисткия вой около предполагаемия двоен стандарт на храните, в който най-истеричните видяха отравяне на гордия източноевропейски народ. Какво трябваше да поискаме наместо това? Или да го кажа иначе: къде ЕС прави дъмпинг у нас? На всички ни е ясно: в сферата на селското стопанство. Субсидиите у нас са в пъти по-ниски дори от тези на съседна Гърция. И това поставя нашите производители в положението на немския водопроводчик, който се конкурира с полския; на френския шофьор, който губи работата си заради българския.

Ако бяхме умни, щяхме да концентрираме всичките си усилия върху това да издействаме уеднаквяване на аграрните субсидии, проявявайки готовност да отстъпим в пакта за мобилност. Да търсим съюзници за сделката, да подготвяме общественото мнение, да озаптяваме радикалния популизъм. Пък нека тогава правителството да вее байряка „Западни Балкани“ - за едната чест и слава.